Карл Май - Край Тихия океан

Това беше твърде странен принцип.

— Ами тогава може би е разрешено и, на един лунг-ийн да е речен пират, а?

— Те сами си дават това разрешение.

— Но законите, справедливостта?

— Те ще ги накажат, ако не са достатъчно умни да вземат необходимите предпазни мерки.

— Ти си съдия, представител на закона, който ти повелява да ликвидираш всички лунг-ийн.

— Тъй и ще направя, стига законът да го поиска от мен. Но досега никой не е дошъл да ми заповяда подобно нещо.

— Тогава аз ще ти дам такава възможност.

— Ти ли?

— Да. Нощес в полунощ във Ван-хо-тиън се събират много Дракони и ще обсъждат мерките, които са необходими, за да заловят и убият мен и моя приятел. Там ще имаш най-добрата възможност да ги задържиш и накажеш.

Той се усмихна особено и кимна с глава.

— Ще го направя. Ще ги изненадам, понеже ти го искаш. Значи на вас са хвърлили око, така ли?

— Да.

— Предводителят им не е ли един грамаден мъж, един джиахур?

— Наистина — отвърнах учудено. — Познаваш ли го?

— Аз съм съдия и мой дълг е да познавам всички хора, които все някой път ще ми паднат да ги съдя. Съдиите в твоята страна не са ли дотам умни?

— О, умни са! Те си познават хората също тъй добре, но не чакат докато някой се оплаче, а действат по собствена подбуда, когато се касае да се предотврати някое престъпление.

— В такъв случай щом им остава време за такива неща, те сигурно си имат много малко работа. Съдията би трябвало да чака, докато му доведат престъпника. Но аз ще потърся джиахура във Ван-хо-тиън само защото ти така искаш.

— Може ли да те придружа?

— Не. Моята служба ми забранява да вземам със себе си чужденци и освен това ти си мой гост, когото нямам право да излагам на опасност. Ще се погрижа, щото лунг-ийн да не се държат повече враждебно към теб.

— Разполагаш ли с необходимата власт?

— Да. Колко време можете да отсъствате от вашия кораб?

— Колкото си искаме. Само ми се ще да бъда там, когато Конг-ни се върне.

— Това не е необходимо, защото още утре сутринта ще отидете при Конг-ни.

— Къде е той?

— В Ли-тинг. Ще ви предоставя паланкини и охрана. Или предпочитате да пътувате с мандаринска джонка, а?

— Предпочитаме сами да определяме какво ще правим и накъде ще пътуваме.

— Имате пълна свобода на действие. Но сигурно ще признаете, че ви мисля доброто. Искате да опознаете Китай, а това може да стане най-добре, ако правите, каквото ви предложа. Ти не си взел облеклото, което ти е било подарено. Ще ви дам китайски дрехи и мандарински шапки, тъй че навсякъде ще ви посрещат с уважение.

— Имаш ли право да ни даваш отличителните знаци на мандарините?

— Сам си го разрешавам. Впрочем, ти говориш китайски, тъй че няма да се издадеш.

Това предложение звучеше примамливо. Ето защо, макар че в мен се породиха куп съмнения и колебания, аз го приех, но не и без предварително да го обсъдя с капитана.

— Кептън, искаш ли да станеш мандарин?

— Защо не, щом ще ни достави удоволствие и няма да ни изложи на кой знае колко голяма опасност!

— Нашият домакин иска да ни даде китайски дрехи и да ни изпрати при Конг-ни. Той се намира при баща си, който е нещо като граф.

— Добре! С теб съм, стига само тази разходка да не ни отнеме много време. Щом човекът е граф, можем да се надяваме, че днешното меню пак ще се повтори!

И така, след като се разбрахме, аз съобщих на ча-юан нашето решение.

— Добре постъпвате и аз ще се погрижа за вас така, сякаш сте мои родни братя.

Той се изправи на крака. Благодарих му за гостоприемството, а също и капитанът не можа да се сдържи да не направи опит да изрази благодарността си:

— Съдиянг, приятелюнг и домакининг! Трябва да ти кажанг, че никоганг яденетонг не ми е билонг толкоз вкуснинг. Ако някой пътинг дойдешунг на моетонг корабинг, ще положанг всички усилиянг да ти докажунг моятанг благодарностинг.

Съдията се усмихна и му кимна дружелюбно за тези думи, чиито смисъл горе-долу отгатна, а после се оттегли. След това слугата ни донесе тютюн, лули, пури и цигари, и тъй като все още не беше станало много късно, решихме на спокойствие да попушим.

Не бяха изминали и десетина минути, когато ни известиха, че някакъв човек искал да ни види. Беше собственикът на магазина за дрехи. След като запомни нашите мерки, само след четвърт час той ни донесе два костюма, към които малко по-късно слугата прибави плитки, ветрила и две мандарински шапки. Едната от тях имаше позлатено копче, а копчето на другата беше кристално. Първата беше за капитана, а втората — за мен. Щях да минавам за мандарин пети ранг, а Търнърстик — за мандарин девети ранг.