Карл Май - Край Тихия океан

— Е-хей! — подвикнах надолу към палубата. — Някакво село е нападнато и подпалено.

— От китаеца ли?

— Може би. Твърде далече сме, за да мога ясно да видя.

— Бързо се заловете с рифовете, скъсете платната! — заповяда Рафли. — Машинист, намали парата наполовина! Щурман, смени курса и давай право на запад!

Само за няколко мига всички платна бяха скъсени. Бавно и безшумно яхтата се отправи към брега. Колкото повече се приближавахме, толкова по-ясно видим ставаше пожарът и за онези, които се намираха долу на палубата. Небето се червенееше все по-силно, докато най-сетне пламъците можеха да се забележат и с невъоръжено око.

С помощта на далекогледа ми беше възможно съвсем ясно да наблюдавам какво ставаше на сушата. Но на първо време това не ме интересуваше. Трябваше да се стремя да открия кораба, чийто екипаж бе предприел това нападение. Ето защо внимателно претърсих тъмната водна повърхност и действително — точно в посоката, в която се движехме, забелязах някакъв плавателен съд.

— Е-хей! Виждам кораб! — доложих аз.

— Къде? — попита Рафли.

— Точно пред нашия нос.

— Ще отмине ли? В каква посока плава?

Взрях се по-внимателно.

— Стои на едно място.

— На котва ли е или дрейфува?

— Струва ми се, че е хвърлил котва.

— Добре, тогава няма да ни избяга. От каква националност е?

— Не мога да различа, но… струва ми се, това наистина е «Ха-йанг-дзъ».

— Мътните го взели! Давай право към него, щурман, право към него и легни на дрейф откъм наветрената му страна!

Когато се приближихме достатъчно до плавателния съд, видяхме, че е китайска джонка и същевременно по добре познатия ни такелаж разбрахме, че е «Хайанг-дзъ».

— Том, зареди с картеч! — заповяда Рафли. Значи той нямаше никакво намерение с обичайния оръдеен изстрел във въздуха да накара китаеца да издигне флага си, а искаше направо да премине в нападение. Възможно най-бързо се спуснах на палубата и се приближих до него.

— Сър Джон Рафли!

— Чарли!

— Наистина ли смяташ да нападнеш китаеца?

— Естествено! Екипажът му е на брега, а аз искам час по-скоро да си взема обратно моята стол-чадър-лула! Ще пометем неколцината пирати, които се намират на борда.

— Да, обаче те ще имат време да се приготвят за съпротива и ще вдигнат тревога.

— Няма как да го избегнем.

— О, има как! Все още от джонката не са ни забелязали, защото бордовете на яхтата не са кой знае колко високи. Можем да дрейфуваме и незабелязано да се качим на кораба на пиратите.

— Egacp, [254] Ей Богу! Б. пр. пак имаш право, Чарли! Стоп машина! Щурман, незабавно дрейфувай!

Яхтата се подчини на кормилото и като все повече забавяше хода си, описа тесен кръг и най-сетне спря в неговата изходна точка. Рафли се обърна към мен с думите:

— Ще наредя да спуснат една лодка.

— Не, сър Джон. Я погледни през далекогледа! На борда има само двама души, тъкмо толкова, колкото са нужни, за да се избегне отклонение на кораба при неговото дрейфуване. Заедно с Калади незабавно ще преплуваме до джонката и ще се погрижим да не издадат нито звук.

— Става. Но, Чарли, нима си толкова добър плувец?

— Е, дотам сигурно ще стигна. Калади!

— Сахиб! — обади се сингалецът от мачтата.

— Слизай!

Той се подчини и се присъедини към нас.

— Ти искаш да видиш пак твоята Молама колкото е възможно по-скоро, нали?

— Сахиб, пусни ме да отида на джонката! Ще пронижа с камата си всички, които се намират на палубата й!

— Ще отидем заедно — обадих се аз.

— Ами после? — попита Рафли.

— Нищо лошо не може да ни се случи. Няма защо да предвиждаме подобен случай. Щом станем господари на джонката, ще ви дадем знак с един сигнален фенер, чиято светлина ще е възможно да се забележи само оттук. После ще побързате да спрете с яхтата съвсем близо до нас.

— Добре. Тогава тръгвайте!

— Донеси и моите оръжия на джонката! — помолих го аз. После се съблякох до кръста, затъкнах ножа си под колана и се спуснах във водата.

Калади ме последва. Той беше отличен плувец и не изостана от мен нито на педя. Колкото повече се приближавахме до неприятеля, толкова по-предпазливи ставахме. Използвайки по възможност падините между по-големите вълни, ние се оставяхме на гребените им да ни носят, без да правим никакви движения. Така избягвахме да образуваме каквато и да било издайническа пяна и най-сетне успяхме щастливо да се доберем до джонката.

Двамата мъже, намиращи се на палубата, стояха на обърнатата към сушата страна на кораба и следователно не ни бяха забелязали. Дебело въже, на чийто край бе завързана кофа, стигаше до самата вода. Това обстоятелство ни бе добре дошло. Стиснах ножа между зъбите си, хванах се за въжето и се закатерих нагоре. Когато се прехвърлих през релинга, видях, че Калади е само на метър зад мен. Озовахме се на палубата и предпазливо се огледахме. Наистина на борда се намираха само споменатите двама мъже, освен ако долу в трюма нямаше и още някой останал. Можехме да започваме.