Карл Май - Край Тихия океан

— Тогава давай да го чуем, сър?

— Оттук тръгваш за Суец и после се връщаш у дома, нали?

— Не, отивам в Бомбай.

— Тая няма да стане!

— Какво?

— Самият аз идвам оттам и толкова скоро не ми се връща на същото място. Какво ще търсиш там без мен?

— Онова, което търся навсякъде.

— Вярно! Значи е все едно дали ще видиш Бомбай или не.

— Предварителният план на моето пътуване ме насочва натам.

— Предварителен план! И изобщо план! Че кой разумен човек крои планове? Празниците се празнуват, когато дойдат! Такъв странен спътник като теб още не съм виждал. Целият си изтъкан от капризи и недостатъци и въпреки всичко човек не може да не те обича, все едно дали иска или не. Но още не те пускам да си заминеш.

— Мислиш ли, че можеш да ме задържиш?

— Йес.

— Как?

— Хмм! Да се обзаложим ли?

— Не, не се обзалагам.

— Глупости! Изчакай, докато ти кажа за какъв облог става дума! Залагам сто английски лири, че ще останеш при мен. Я кажи сега колко даваш ти срещу моята сума!

— Нищо!

— Ужасен човек! Сигурно щях да спечеля този облог! Чарли, искаш ли да дойдеш с мен?

— Къде?

Той бързо наведе глава така, че пенснето му се плъзна до върха на носа, и като ме погледна подмамващо над стъклата, изговори една-единствена дума, но със силно натъртване:

— Ябадиу!

Тази дума действително ми направи очакваното от него впечатление, обаче аз не се издадох и го попитах с пълно безразличие:

— Е, и какво?

— Какво ли? Ама че въпрос! Нима не знаеш какво означава Ябадиу?

— Това е старото име на Ява. Островът е бил наричан така приблизително по времето на Птоломей.

— Правилно! Значи Ява! Е, какво ще кажеш?

— Там ли искаш да отидеш, сър?

— Дали искам? Не виждам кой би могъл да ми забрани! Да не би да съществува някой човек, който да има правото да те спре?

— Не.

— Значи се разбрахме! Отплаваме за Ява!

— Полека, полека, сър Джон! Пътуването до Ява би ме отдалечило твърде много от родината.

— Не бива да се гордееш прекалено с тази своя мисъл, Чарли. Всички пътища водят към Рим и на теб може да ти е съвсем безразлично дали ще се завърнеш в родното си гнездо от запад или от изток, през Америка или през Африка. Много ти се чудя, че…

Тук той беше прекъснат. Навън се разнесоха песни и музика, а един от служителите на хотела влезе в стаята и ни помоли да се покажем на верандата, защото хората искали да ни видят.

— Кои хора? — учудено попита англичанинът.

— Народът, който се е събрал, за да ви отдаде почитта си и да ви благодари.

— За какво?

— Девойките, отвлечени по време на лова на слонове, които вие сте спасили, ще минат тържествено през града. После ще бъдат придружени до Коломбо от пратеника, който мюдюринът изпраща да иде там при губернатора.

Рафли направи една от своите особени гримаси, остави пенснето да се плъзне до върха на носа му и попита:

— Да не би и ние да трябва да участваме в тържественото шествие през града, а?

— Ваше сиятелство, кой би си го помислил!

С тези думи изплашеният човек изхвръкна през вратата.

Рафли се усмихна и ми кимна.

— Е добре, да им позволим малко да ни позяпат! Но преди това пак ти казвам, че разчитам на теб да ме придружиш до Ява. Необходими са ми три дни за подготовката на това пътуване. Толкова време ти давам да размислиш дали искаш или не. Но тежко ти, ако не пожелаеш да тръгнеш с мен!

Навън начело на празничното шествие, при светлината на много факли бяха застанали накичените с безброй цветя девойки. Щом ни забелязаха хората, от стотици гърла проехтяха силни викове, а музикантите започнаха да свирят. Това продължи може би десетина минути и не престана преди да се приберем обратно в стаята.

Малко по-късно се отзовахме на поканата на мюдюрина. При него узнахме, че на джонката е изпратен един лейтенант от местното население заедно с десет души, за да пазят пленниците. Попитах дали тези единадесет мъже са достатъчни, но се успокоих след забележката на мюдюрина, че повече пазачи не са необходими, понеже пленниците били оковани и вързани за околните предмети.

Тъй като предишната нощ бяхме будували, останахме при мюдюрина само толкова, колкото изискваше благоприличието, и щом се върнахме, веднага легнахме да спим. В резултат на голямата ни умора на следващото утро станахме едва, когато дойдоха да ни събудят. Мюдюринът. пак искаше да говори с нас. Сигурно беше нещо важно. Имайки предвид колко надути и недостъпни са обикновено такива чиновници, разполагащи с голяма власт, можех да се поздравя за щастливото си познанство с Рафли, защото единствено на неговите роднински връзки с генералния губернатор трябваше да благодарим, че мюдюринът бе толкова услужлив и любезен към нас.