Карл Май - Край Тихия океан

Слязохме в трюма, за да огледаме пленниците. Бяха вързани както трябва. Никой не можеше да се освободи, освен ако не го развържеха пазачите, а нямаше никакво съмнение, че подобно нещо не беше ставало. Когато напуснахме джонката, знаехме толкова, колкото и преди. Кой знае какво беше накарало суеверните сингалци да изгубят ума и дума.

Обаче още на следващото утро мюдюринът пак изпрати човек да ни помоли да отидем при него, за да ни съобщи, че призракът отново се е появил в полунощ. И този път това му било доложено от офицера на стражата и човекът още чакал, за да ни даде необходимите сведения. Всичко се повторило, също както през миналата нощ. Първо се извил вятър, а после се появил призракът, чиято фигура обаче не се различавала и следователно не можело да бъде описана.

— Наистина ли задуха вятър? — попитах аз.

— О, да, съвсем внезапно — отговори лейтенантът.

— Почувствахте ли го?

— И още как.

— Откъде дойде призракът?

— Не знам. Просто изведнъж беше там.

— И къде отиде?

— Не мога да кажа. Изчезна.

— Видяхте ли го да се движи?

— Да.

— Тогава трябва да знаете на кое място или на кои места на кораба се е намирал.

— Той стигна до средната мачта.

— От коя посока дойде?

— Не забелязах.

— Не сте си държали очите отворени или страхът е замъглил погледа ви. Ще дойдем с теб, за да разследваме още веднъж тази призрачна история.

Така и направихме, но усилията ни не доведоха до никакъв резултат. Заварихме всичко както си беше и предишния ден. Край средната мачта, до която, както казваха, бил идвал призракът, имаше няколко големи коша с дини и други плодове, предназначени за храна на похитителите. Огледах тези кошове, но не намерих нищо, което по какъвто и да било начин да свържа с призрака. Ядосах се, ала не на привидението или, да речем, на глупостта на сингалците, а единствено на себе си. На колко трудни въпроси бях намирал отговорите досега, какви дири бях проследявал! А ето че в този случай не ми хрумваше абсолютно нищо. О, Кара бен Немзи, о, Олд Шетърхенд, къде остана прозорливостта ти?

След като се бяхме разделили вече с мюдюрина и отново седяхме сами, Рафли ми се усмихна лукаво и подхвърли:

— Чарли, съжалявам те!

— Защо?

— Защото призракът е напуснал кораба и сега витае само в главата ти. Струва ми се, че скоро ще усетиш силния внезапен вятър.

— Подигравай се, подигравай! Но наистина е досадно да не можеш да хванеш дирята на една такава щуротия.

— Не може ли? Хмм! Действително ли не може?

— А ти, сър, да не би да имаш някаква идея?

— Йес, и то каква!

— Е, каква!

— Призракът идва откъм сушата.

— А аз твърдя, че се намира в самата джонка.

— Глупости! Ще се обзаложим ли?

— Не.

— Залагам сто гвинеи, че съм прав. Някой иска да освободи пиратите и за тази цел си играе на призраци, та така да сплаши пазачите. Не си ли на същото мнение?

— Не.

— Тогава заложи десет златни монети срещу моите сто!

— Нямам златни монети за обзалагане.

— Ще ти дам назаем!

— Благодаря. Призракът не заслужава да се рискува за него дори и грош. Тази вечер ще бъде заловен.

— Ка… кво? — подскочи англичанинът. — Кой ще го залови?

— Аз.

— Ще отидеш на джонката?

— Да.

— Но не и сам, нали?

— Искаш ли да дойдеш с мен, сър?

— С големи благодарности! Лов на призраци! Чарли, ти наистина си славен човек. Как бих искал да си роден в Рафли-Касъл!

— Като твой по-възрастен брат? А какво щеше да е тогава положението с твоята титла и твоето наследство?

— И двете не ми трябват. Щях да живея от лов на призраци.

— Така може. Казват, че понякога се намирали много тлъсти и хранителни призраци. Любопитен съм да видя колко ли ще тежи нашият.

— Вятърът и въздухът… нямат тежест!

— Вятър ли? Нищо подобно, сър! Вятърът съществува само във фантазията на тези страхливи сингалци. Призракът на джонката е или някакво животно, или…

— Или — прекъсна ме той — човек, който иска да уплаши пазачите и после да се качи на кораба, за да освободи пиратите.

— Не ми се вярва. Онзи, който играе ролята на призрака, се намира на борда.

— Доказателства!

— Още тази вечер ще ти ги дам. Забелязали са призрака при средната мачта. Ако беше дошъл на борда отвън, нямаше да се задоволи да отиде само до това място.

— Наистина си прав. Но, Чарли, хрумна ми нещо! А може би цялата история е само една глупава шега.

— Как така?

— Между войниците се намира някой шегаджия, който иска да изплаши останалите.