Карл Май - Край Тихия океан

На разсъмване бяхме свършили вече най-неотложните работи и едва тогава посетихме каютата на пленения капитан. Първият предмет, който зърнахме, беше чадърът-лула на Рафли. Затрупан с какви ли не задължения, англичанинът не беше намерил още време да разпита Молама за любимата си вещ.

— О, wonderful, [255] Чудесно, прекрасно! Б. пр. моят стол-чадър-лула! — възкликна сър Джон и се втурна като ястреб към това чудесно произведение на изкуството, за да провери дали не е пострадало. После ме погледна над пенснето си и вдигна десницата си като за клетва.

— Чарли!

— Сър Джон Рафли!

— Заклевам се във всички китайски бандити и пирати, че никога вече няма да изпусна от очи тази великолепна чадър-лула, докато не се върна в Травълър-Клъб, Лондон, Ниър Стрийт 47!

Придадох на лицето си най-сериозното възможно изражение и казах:

— А аз обещавам ден и нощ да ти помагам в охраната на тази скъпоценна лула, която надлъж и нашир по света няма равна на себе си!

Каютата на пиратския капитан беше обзаведена и подредена с ориенталски вкус и разкош, но любопитството ни бе привлечено най-силно от малко ковчеже, изработено от лъскава мед, което отворихме с помощта на една кама. Освен значителна парична сума, то съдържаше и голямо количество бисери, несъмнено откраднатите от остров Каретиву.

След това затворихме пленниците в трюма. Вдигнахме само някои платна на джонката и яхтата я взе на буксир. После се насочихме на югозапад, отново минахме покрай Хамбонтоте, Тангале и Кап Тъндър-Хед с неговите прочути разрушени храмове и още следобед пристигнахме в Поен дьо Гал, където появяването ни предизвика истинска сензация. Беше нещо невиждано и нечувано, че една малка частна яхта бе дръзнала да излезе срещу покрилия се със зловеща слава похитител на хора и го беше пленила без нито един-единствен изстрел.

Мюдюринът се бе върнал току-що от лова на Слонове. Толкова се смая от нашите преживявания, че не каза нито дума, но трябваше също мълчаливо да понесе и упреците на Рафли, Че заради пирата неговият верен Калади замалко не беше удавен. Англичанинът предаде на мюдюрина всички пленници, за да бъдат наказани. Повери му и кораба за съхранение до идването на губернатора, който лично щеше да го огледа и щеше да произнесе присъдата си за правото на собственост както над джонката, така и над намереното в нея.

От само себе си се разбираше, че екипажът на джонката «Ха-йанг-дзъ» трябваше да бъде наказан по най-строг начин. Но въпросът беше по законите на кое право да стане това. Общо взето на Цейлон и за европейци, и за местни жители е валидно старохоландското право, ала все пак за тамулите [256] Жители на северен Цейлон. Б. пр. съществува техен собствен кодекс, наречен Тесавалами, а пък освен това в Канди е валидно и специално, местно правораздаване. Английските закони се прилагаха само при търговски и мореплавателски въпроси. По кои закони трябваше да бъдат съдени похитителите на девойки — по английските или по старохоландските? Това бе важно само за чиновниците, но не и за мен или за Рафли. То просто не ни интересуваше. Мюдюринът не можеше да вземе решение. Налагаше му се да изчака пристигането на губернатора, а дотогава трябваше и да вземе мерки да предотврати бягството на затворниците. Беше на мнение, че ще е най-добре да ги остави на джонката под силна охрана. Всъщност Рафли нямаше думата по този въпрос, но смяташе, че е съвсем естествено чиновникът да се обърне към него за съвет. И ето че сега англичанинът се извъртя към мен и каза:

— Чарли!

— Сър!

— Ти какво мислиш по въпроса?

— Нищо.

— Хмм! Но все пак трябва да имаш някакво мнение.

— При условие, че познавам тукашните затвори.

— Сигурно няма да струват кой знае колко.

— Тогава наистина ще е по-уместно да оставят онези негодници на кораба, но разбира се под най-строга охрана.

— Well, и аз тъй мисля. Значи така решаваме и така ще стане.

Мюдюринът стана от мястото си, поклони се, покани ни на вечеря и си отиде. Англичанинът направи една от своите подигравателни гримаси и ме попита:

— Какво ще кажеш за този човек, Чарли?

— Теб те смята за по-важна клечка от самия себе си.

— Не бих го съветвал да мисли иначе! Да не би ти да си на друго мнение, а?

— Мнението ми за теб е същото, каквото и твоето за мен.

— Добре казано, много добре казано. Дано приказваш също тъй умно и след като чуеш какво предложение имам.