Карл Май - Коледа

Тъй се нижеха ден подир ден и седмица подир седмица. Вече беше декември и лека-полека Коледа наближаваше. Решихме да отпразнуваме този ден с коледно дърво и горящи свещички, както се правеше в Германия. От заварените в пещерата свещи бяхме изразходвали много малко, защото горяхме предимно лосовата лой. Ще спомена, че отсреща, отвъд езерото, бе заклан вече вторият кон, а през нощта мечката бродеше из котловината и я правеше опасна. Изглежда, тя не желаеше да напусне своята намираща се наблизо отшелническа бърлога, защото се надяваше да си похапне човешко месо. Отсреща често стреляха по нея, ала безрезултатно. При нас тя не идваше.

Понякога от околните височини падаха големи снежни лавини. Високо горе над убежището на нашите врагове бяха надвиснали такива огромни и тежки бели маси, че на мен и през ум нямаше да ми мине да остана в каменния им подслон и четвърт час. Те обаче, изглежда, нищо не подозираха за заплашващата ги опасност.

Три дни преди настъпването на празника ние двамата с Рост се изкачихме до снежната граница, за да отрежем едно младо елхово дръвче. Докато се катерехме, забелязахме, че отсреща бяха заклали вече и третия кон. Ами какво ли щяха да правят после, след като изядяха месото и на това последно животно? Бяхме видели, че слагат кокалите на конете между дърветата, за да подмамят хищника. Но мечката бе достатъчно умна да не ги троши и яде на място и така да се издаде с вдигнатия от нея шум, а тайно ги отмъкваше далеч настрани. Но изглежда я измъчваше глад, защото от известно време беше започнала да наобикаля и да души и около нас. Ние я оставихме на мира, защото по-късно пак нямаше да ни избяга, тъй като леговището й вероятно бе наблизо. Както си личеше, този съвсем бодър мечок сега-засега изобщо не мислеше за зимен сън.

Този ден го запълнихме и с едно друго занимание. Издялкахме поставки за свещите и изработихме различни украшения за коледното дърво от онова, което ни предлагаше това затънтено и диво място. Никой не им се радваше повече от Карпио. Страшно много му се искаше да ни помага, ала беше твърде слаб. От първите дни на декември той все по-бързо губеше сили. Сигурно беше, че ще умре. Изобщо не мога да ви опиша каква мъка изпитвах за него. Дали разбираше колко близо бе неговият край? Не говореше по този въпрос. Той непрестанно беше в благо и дружелюбно настроение и изглежда, се стремеше още повече да ми покаже привързаността и обичта си. Вечерта на този двайсет и втори декември, когато той нямаше възможност да ни чуе, Винету се обърна към мен:

— Помниш ли още какво ти казах за него долу край Медисин Боу Ривър? Това време вече дойде — земята на Дивия запад ще се смили над него и ще го посрещне с добре дошъл. Тук, в Па Варе, ще приготвим последното му ложе. Хау!

Тази вечер ми се падна пръв да застана на пост. След като другите си легнаха да спят, Карпио ме попита какво е времето навън. Казах му, че не вали сняг, а се вижда чудно хубаво светло звездно небе. Тогава той ме помоли да го изнеса пред входа, защото много искал да погледне звездите. Изпълних желанието му. Завит в одеяла, Карпио полуседеше, полулежеше, безсилно отпуснат в ръцете ми. Отправил поглед към небето, той дълго не продума. После посегна към ръката ми, хвана я и каза:

— Слушай, драги Сафо, ако някога имаш син, не го принуждавай да стане нещо, което той не иска да стане! Това е толкова ужасно, толкова ужасно! Така бе погребана младостта ми и целият ми живот се превърна в ад. Но никого не обвинявам, защото сега съм радостен, че най-после всичко свърши.

— Драги Карпио, как можеш да говориш, че всичко е свършило? Ти ще оздравееш и ще живееш още дълги години.

— Мълчи! Ти знаеш не по-зле от мен, че ми остават най-много още два-три дена. Отдавна го прочетох по лицето ти. Сега очите ти излъчват двойно по-голяма обич към мен. Знаеш ли, всъщност аз живях само когато бях при теб и затова съм щастлив, че ще мога и да умра при теб. Понякога си малко разсеян, забравяш туй-онуй, но си единственият човек, който истински ме е обичал. Няма да го забравя. Ти знаеш, че сигурно ще умра, нали? Не ме лъжи! Бъди мой добър приятел и сега, когато си отивам от този свят! Аз умирам, нали?

— Да.

— Благодаря ти. Знаеш ли, смъртта не е чак толкова страшна, както си мислят мнозина. Казвам ти „сбогом“ толкова щастлив и след време ще те посрещна и поздравя блажен в отвъдния свят. Слушай, Сафо, не плачи! Бъди така добър и не плачи!

— Но аз не плача, драги Карпио.

— Ами! Върху лицето ми падна една топла сълза. Тя е само твоя. Няма да я изтрия, а ще я отнеса със себе си и ще я покажа на всеблагия Бог, за да види, че на земята все още има истински приятели и добри хора. Но все пак не ми се иска да си отида, преди да е дошъл този свят ден Рождество Христово. Нека запалим свещите на коледната елха! Колко хубаво ще е, ако тяхната светлина ми озарява пътя към небето!… Спомням си елхата при Францел във фалкенау и твоето стихотворение. Още го знам наизуст. Иска ми се пак да го кажа, както го декламирах пред онези клети хорица, и пак така пред коледното дърво! Сафо, помоли се заедно с мен, дано нашият Господ Бог ме остави жив до Рождество!