Карл Май - Коледа

— Винету, вождът на апачите, ще удържи на думата си. Ние напускаме това място. Ще ви развържем. Ей там има месо за два дни. Ще вземем оръжията ви с нас на известно разстояние, за да не можете да стреляте по нас. След един час елате да си ги вземете. Изкачите ли се после до файндинг-хоула, ще видите, че коритото е празно и сами ще разберете как се отбива и връща водата. Нека Маниту реши какво ще става по-нататък с вас! Хау!

Санел развърза ремъците на пленниците и каза на Шепард:

— Този път се отърва леко, негоднико! Но паднеш ли ми още веднъж в ръцете, ще си разчистя сметките с теб, мизерен крадец на пушки такъв! Ще ти подаря пушкалото, което носех досега, а ще взема моята „Ролинг“. Мешърс, пожелавам ви успех с вашия файндинг-хоул!

За да не се измокри Карпио, ние го изнесохме на ръце и го сложихме на шейната пред пълните със злато вързопи. Загърнахме го добре в одеяла. След това бавно започнахме да се спускаме по стръмния планински склон. Когато измина около четвърт час, оставихме оръжията на бившите си пленници върху една открита скала и продължихме пътя си, предоставяйки престъпниците на Божието наказание. Естествено Карпио не пророни нито сълза заради раздялата с „любимия“ си чичо.

Колкото по-надолу слизахме, толкова по-дебела ставаше снежната покривка. Макар че избирахме най-плитките места, често си проправяхме път с голяма мъка. Когато стигнахме границата, откъдето започваха горите, заваля толкова гъст сняг, че можехме да виждаме едва на десетина крачки пред себе си, но поне не беше толкова студено, както горе по голите скалисти височини. Тъй като това бе единственият път, а Уели, Хилър и Райтер също бяха тръгнали по него, трябваше много да внимаваме да не се натъкнем на тях, в случай че ни бяха поставили засада, за да ни отнемат златото.

Впрочем, никак не беше изключено съвсем скоро и бившите ни пленници да започнат да ни преследват. Ние не си бяхме губили времето да събираме и най-дребните златни зрънца. А когато негодниците отидеха при потока, където бяхме отмивали калта и тинята, те сигурно щяха да видят блещукащото злато в коритото му и нямаше как да не разберат, че сме изпразнили хоула. Тогава бе съвсем близко до ума да решат да тръгнат по петите ни, още повече че престоят горе с всеки изминал ден ставаше все по-опасен. И така, трябваше да си отваряме очите на четири, защото на всичко отгоре и шейната ни оставяше ясна диря.

Положението със снега ставаше все по-тежко. Често затъвахме в преспи до гърдите и се налагаше със собствените си тела да проправяме пъртина за шейната. Това непрекъснато ни бавеше и изтощаваше толкова много, че ние, иначе неуморимите уестмани, час по час трябваше да си почиваме. Там, където бе възможно, Рост също сядаше в шейната, теглена от мен и Санел, докато Винету вървеше най-отпред и ни отваряше път в снега.

Когато през следобеда стигнахме до долината на Ню форк, снегът стана толкова дълбок, че всяко преминаване изглеждаше невъзможно. Но Винету ни успокои със забележката, че до Па Варе не било вече далеч. След като вървяхме още около час на север без какъвто и да било път, ние свърнахме надясно в тясна странична долина, по която изминахме близо километър и точно тогава тя изненадващо свърши. Отляво и отдясно се издигаха стръмни високи скали, а пред нас започваше покрит с рядка гора полегат склон, който сякаш стигаше до небето. Поехме нагоре по него.

Колко пот изтече от нас! Аз теглех шейната, а с пъшкане и охкане Рост и Санел бутаха отзад. Струваше ни се, че дребният лек Карпио тежи поне петстотин килограма, а на всичко отгоре, докато от нас тримата се вдигаше пара като от тенджери с кипяща вода, в своята затрогваща наивност Шарана любезно подкани някогашния келнер:

— Господин Рост, както чувам, това изкачване ви създава големи трудности. Няма ли да е по-добре, ако се качите при мен на шейната?

Необходим ни беше един безкрайно дълъг час, за да се доберем до горе. Все още не бяхме стигнали до самия хребет, когато нейде зад него се разнесоха два изстрела. Винету беше избързал напред. И за да не се разтревожим за него, той ни извика отгоре:

— Мтсе, аки бегостале-бистшо — месо, два лоса! Каква рядкост тук толкова високо и по това годишно време! Какъв късмет за нас! Ако беше застрелял два лоса, значи щяхме да имаме много месо!

Най-сетне се добрахме до хребета. Когато спряхме, за да си поемем първо дъх, разкрилата се гледка изтръгна от нас радостни възгласи, издаващи безкрайното ни удивление.