Карл Май - Коледа

— Конете на тези пленници стоят ей там, при водопада. Нека моят брат ги вземе и с помощта на петия шошон отведе Карпио долу в бивака ни. Шошонът ще трябва да се върне, но моят брат може да остане долу.

Отправих се с шошона към скалната стена. Там видяхме петте коня — дорестия жребец на Корнър, ездитните животни на Пете-е и Яконпи Топа, както и още два великолепни коня на упсароките. Същевременно забелязахме как Винету беше отбил водата. Малко след като изскачаше от скалата, потокът правеше остър завой надясно към стръмно спускащия се скат, по който се бяхме изкачили, и се приближаваше почти на четири метра от ръба на скалата, и то близо до онова място, от което надолу се отваряше процепът, който според думите на апача служеше като корито на отбитата вода. През оставащите споменати четири метра някога е бил прокопан канал, за да се отклони водата до процепа. После отвеждащият ров е бил пак затворен, и то като са препречили напреки три каменни плочи, а разстоянията между тях са запълнили с пръст и по-малки камъни. Ако после е трябвало отново да се отбие потокът, то плочите просто са били отваряни, което обаче е могъл да направи само някой много як човек. След това водата сама е нахлувала в изкуствения канал, със собствената си сила е отнасяла пръстта и се е втурвала надолу в процепа.

Заведохме конете до файндинг-хоул а и качихме Карпио върху дорестия жребец на Корнър. Той беше яздил вече на гърба на това животно. После и ние се метнахме на седлата. Стремях се да бъда винаги редом с Карпио. Шошонът трябваше да води за юздите четвъртия и петия кон. Когато потеглихме, зад нас се разнесоха крясъците на Корнър, Егли и Шепард, като между другото ни наричаха проклети конекрадци.

Пътят ни се спускаше много стръмно надолу и затова не ми беше никак лесно да подкрепям Карпио. Но въпреки всичко той и сега ме увери, че радостта от новата ни среща му била придала нови сили. Така лека-полека най-сетне успяхме здрави и читави да се спуснем до долу. Много ни забави прегазването на потока, минаващ през теснината между скалите. Но после Карпио беше вече на безопасно място. Нямаше нужда да го вдигам от седлото, защото сам слезе от коня и веднага седна на земята. Шошонът спъна конете, за които наоколо имаше достатъчно трева, и едва тогава се върна при Винету.

Най-напред запалих хубав огън и от одеяла направих на моя приятел от юношеските години мека топла постеля. Дрехите ни не бяха мокри, понеже, както предсказа Винету, снегът беше престанал. Най-сетне Карпио почувства глад и аз видях с радост, че храната му се услади. Той ме попита:

— Ами какво стана с двубоя? Ти победи, нали?

— Да, иначе нямаше да съм тук.

— Да, прав си. Аз отидох да взема револвера си, защото бях решил да застрелям Пете-е, в случай че те победи. Но още не бях стигнал до нашата колиба, когато се появиха тези ужасни хора и ме отвлякоха. Забраниха ми да викам. Моят чичо се отнасяше най-зле с мен. Повече не желая нито да го виждам, нито да го чувам. Понякога съм се питал дали наистина ми е роднина. Ако беше такъв, би трябвало да се държи съвсем иначе. Дали и в този случай не е налице някакво объркване, някаква грешка? Има толкова разсеяни свещеници, които изобщо не внимават, когато нанасят имената на хората в църковните книги. Хич няма да се учудя, ако и аз съм станал жертва на подобна грешка. Та нали вече съм свикнал. Впрочем и твоята разсеяност е виновна за отвличането ми от лагера на кикатсите.

— Защо? — попитах го, като се помъчих да не издам смайването си от неговото твърдение.

— Изобщо не беше нужно да отивам за револвера си, защото съм имал в джоба си такова оръжие. То се оказа твое.

— Нима е възможно?

— Да! Когато се върна от съвещанието, ти ни развърза ремъците. Нашите оръжия лежаха в колибата. Ти затъкна твоите два револвера. Ние седяхме толкова близко един до друг, че се допирахме. И тогава някак си единият от твоите револвери е попаднал в джоба ми. Ако го знаех, щях да остана да гледам двубоя. Както виждаш, и в този случай поради чужда вина попаднах в ръцете на онези кожодери. Винаги си бил склонен към вършене на подобни грешки и недоразумения. Но не го приемай като упрек, защото за нищо на света не бих искал да те огорча. А сега яденето ме измори. Мога ли да поспя?

Настаних го да легне по-удобно. Без да се събуди нито веднъж, той спа, докато следобедът се преполови. Тогава при нас дойде Рост. Беше го изпратил Винету, за да ме смени, в случай че искам да се върна при файндинг-хоула. Естествено така и направих. Горе пред очите ми се разкри гледка, която щеше да ме изненада, ако не бях подготвен от Рост. Апачът и Еймос Санел седяха край находището, а Корнър, Егли и Шепард усърдно се занимаваха с изчерпването на водата от дупката. Тъй като не разполагаха с подходящи съдове, това ставаше с помощта на одеялата. Те ги потапяха във водата и след като добре се наквасеха, ги изваждаха и изцеждаха. Хич не им завиждах за тази работа, която бяха принудени да вършат, защото температурата на потока беше близо до точката на замръзване. Без да продума, Винету ме посрещна с онази своя лека усмивка, която при него заменяше шумното весело настроение. Старият Санел също се подсмихваше доволно и развеселено. Той държеше пушката си в ръка и когато според него работата не вървеше достатъчно бързо, прикладът й ръгваше този или онзи в ребрата, което значително ускоряваше действията им.