Карл Май - Коледа

След тези думи Хилър побърза отново да се приближи и извика:

— Какво? Искате да ни отнемете златото? Винету знаел за находището по-отдавна от нас? Това може да го каже всеки, който е стоял скрит зад онези камъни и е подслушвал! Аз яздих до тук само защото Райтер и Уели ми обещаха една част от него и за нищо на света нямам намерение да се отказвам от полагащото ми се злато!

— И аз нямам такова намерение — заяви Уели. — Ще защитавам правото си дори и срещу Винету! Ами ти, мистър Райтер?

— И насън не може да ми мине мисълта да отстъпя на когото и да било златото, в чието откриване съм участвал и аз!

— Само така, само така! — извика Корнър и въпреки ремъците, се опита да се изправи. — Вярно, че ни нападнахте и вързахте, но ние лесно можем да се споразумеем, стига само да се съюзим по отношение на файндинг-хоула. Не се оставяйте да ви пратят за зелен хайвер с някакво си по-отдавнашно откриване на находището! Това е лъжа и нищо друго освен лъжа! Тези типове са ни подслушали и са чули каквото сме говорили за хоула, тъй че са запознати с всички подробности. Сега много лесно могат да твърдят, че Винету го знаел от по-рано. Но нали ви е известно колко струват думите на един индианец! Развържете ли ни, ние ще застанем на ваша страна и ще защитаваме нашето и вашето право до последна капка кръв!

Друго не можах да чуя, защото преди всичко вниманието ми бе погълнато от Карпио, който имаше вид на мъртвец и ми се усмихна така, че почувствах как сърцето ми се сви.

— Сафо! — продума той. — Най-после, най-после! Знаех си, че ще дойдеш, но тази история се проточи толкова много. Ако се беше забавил още, щях да умра.

— Нямаше как да дойда по-рано — отвърнах аз, докато го развързвах. — Но сега всичко ще се оправи. Можеш ли да станеш?

— Да. Подкрепяй ме!

Помогнах му да се изправи, но щом стъпи на краката си, Карпио се видя принуден отново да седне.

— Толкова съм отпаднал — проплака той. — Тези хора се държаха много лошо с мен. Представи си само, искат да се гмуркам в тази ледена вода, за да вадя от дъното злато!

— Чух. Гладен ли си?

— Всъщност би трябвало да изпитвам глад, но съм твърде изтощен, за да го почувствам. Знаеш ли, драги Сафо, ужасно ми е студено. Последната нощ беше ужасна. Много ми се иска да умра.

— Скоро пак ще ти стане топло и ще ти се възвърне куражът и желанието за живот, драги Карпио! А сега ме извини за няколко минути! Положението се изостря и изглежда, ще се стигне до сбиване.

Наистина беше така, както му казах. Докато бях зает с Карпио, Хилър, Райтер и Уели бяха изпаднали в силна възбуда от собствените си приказки и заплашително се бяха изправили срещу апача. В този момент Уели и Хилър дори се приближиха до пленниците и първият от тях предупреди:

— Е, добре! Щом работата е такава, ние ще освободим тези хора, макар че са заслужили смъртно наказание. Те ще застанат на наша страна и тогава ще видим дали ще ви бъде лесно да ни отнемете нашата собственост.

Уели се наведе, за да развърже най-напред Егли, но Винету заповеднически му извика:

— Стой! Нека Уели почака, докато му кажа още няколко думи! Тези пленници са наши. Който се опита да ги освободи, е наш враг и ние ще се отнасяме към него както се полага. А сега прави каквото искаш, но пушките ни също ще проговорят.

Щом чух думите му, аз веднага насочих моята карабина „Хенри“ към негодниците. Петимата шошони приготвиха пушките си за стрелба, а Еймос Санел се прицели със своята „Ролинг“ в Уели. Тогава престъпникът се отдръпна назад и изригна едно проклятие. Винету продължи:

— Не е необходимо вождът на апачите да ви уверява, че никога не изрича лъжи, защото всички са убедени в това. Но все пак той ще докаже, че е знаел за файндинг-хоула преди тези бледолики и че находището е негова собственост. Нека белите почакат няколко минути! Обаче, ако някой ме последва, ще го застрелям!

Той се отдалечи по посока на каскадата в онази почти отвесна скала. Всички бяхме извънредно много любопитни да видим по какъв начин щеше да даде обещаното доказателство. След снощния ни разговор аз предполагах, че ще отбие водата на потока. Нали беше споменал, че съответното твърде опростено съоръжение е все още налице.

След около пет минути откъм страната на стръмния склон, откъдето се бяхме изкатерили, доловихме шум на вода като от някой висок водопад. Само секунди по-късно потокът пред нас започна да изтънява и да става все по-плитък, докато най-накрая изобщо престана да тече. Коритото му се изпразни и тъкмо там, където се намирахме, на дъното му се показа дълбока дупка, от която водата нямаше как да се оттече. Скоро Винету се върна, посочи към нея и каза: