Карл Май - Коледа

— Ето това е файндинг-хоулът, който ми принадлежи. Мога да накарам потока да изчезва. Искат ли бледоликите и други доказателства?

Отначало всички мълчаха. После Уели промърмори:

— Правото на собственост на някакъв си индианец изобщо не ни интересува. Ние сме бели и също открихме файндинг-хоула, тъй че и ние имаме претенции над него и ще защитаваме

правото си.

— Хилър и Райтер на същото мнение ли са? — попита апачът и в очите му се появи особен блясък, който ми беше много добре познат. Не отделях поглед от него, за да мога незабавно да подкрепя действията му.

— Да — отговори Райтер, а Хилър добави:

— Хич не ме е еня какво ще направи една червена кожа и един такъв вдетинен лицемерен богоугоден тип като Олд Шетърхенд. Наричат ме Нана-по и едва ли е необходимо да казвам нещо повече. И аз ще защитавам законното си право до последна капка кръв!

— Уф! Защитавай го!

Действията на Винету бяха по-бързи от думите му. Той замахна със Сребърната карабина и с приклада й повали Хилър. В същия миг моят приклад се стовари върху главата на Уели, а секунда по-късно с един удар апачът просна на земята и Райтер. Ремъци имаше повече от достатъчно, понеже и самите те се бяха запасили, за да обезвредят Корнър и спътниците му. След като свършихме тази работа, ние освободихме стария Лахнер. Попитах го:

— Сега проумя ли най-сетне с какви „приятели“ си се съюзил срещу нас? Тук в този поток щеше да намериш смъртта си. А заедно с живота си щеше да изгубиш и чека за седемдесет и пет хиляди долара. Е, какво ще кажеш?

Вместо да ми благодари, старият непоправим скъперник ми хвърли един отровен поглед и заяви:

— Аз купих този файндинг-хоул, а вие искате да ми го отнемете. Не желая да те слушам. Веднъж вече стрелях по теб и тъй като пак съм свободен, ще имам готови куршуми за теб, докато не престанеш да ми оспорваш собствеността на това място.

— Нещастник! Как е възможно такъв слабоумен тип като теб, дето не се е отделял от касата си с пари и по съвсем необясним начин се е оставил да го изпързалят тези мошеници, да иска да се мери с нас! Ти си луд!

— Луд ли съм? — кресна ми той. — Ей сега ще видиш дали съм луд, или не!

Той се втурна, за да грабне пушката си от земята, но аз незабавно го настигнах, блъснах го така, че падна, и оставих на Санел пак да го върже.

— Тъй! — казах после. — Щом благодарността ти, че те спасихме, е такава, ние се отказваме от нея и отново ще лежиш вързан. Ти стреля по мен, преднамерено доведе племенника си до тук на сигурна смърт и сега пак се опита да вдигнеш оръжие срещу мен. Това е предостатъчно. Няма да си отмъщаваме, но ще се погрижим, докато се намираме в тази местност, да не можеш да ни навредиш.

Лахнер започна да ни обсипва с хули и проклятия, но ние не му обръщахме внимание. Скоро Хилър, Райтер и Уели дойдоха в съзнание. Несъмнено бяха оставили конете си нейде наблизо. Изпратихме шошоните да ги потърсят. Не след дълго те се върнаха с животните. Бях любопитен да видя какво решение щеше да вземе апачът. На тримата непреклонни в претенциите си съзаклятници той съобщи следното:

— Заплашихте ни с оръжие и смърт. Това ще ви простим. Но хора като вас не бива да остават наблизо и затова ще наредя да ви отведат по-далеч заедно с цялото ви имущество. Нищо няма да ви вземем, обаче върнете ли се пак, докато сме на това място, ще бъдете застреляни. Винету никога не се кълне, но думата му има силата на клетва.

Вързахме ги на конете им и на Те-е, опитния съгледвач на шошоните, и на още трима индианци бе възложено да се спуснат заедно с тях до Ню форк. Там негодниците щяха да бъдат освободени и щяха да получат оръжията си. На тръгване Уели ни обсипа с яростни ругатни и ни заплаши с кърваво отмъщение. Райтер мълчеше. Хилър се сбогува с мен с думите:

— Ето че се запознах с още един богобоязлив човек! Но тези лицемери до един са подлеци. Тук даже набожният Олд Шетърхенд ни измъкна изпод носа законната ни собственост, а за да не можем да се отбраняваме, ни върза с ремъци. Пфу! Завчера с вашата фарисейска религиозност ми се разсърдихте заради приказките ми за мечката. И днес ще повторя: нека някоя гризли да ми изяде мозъка, ако в най-скоро време не ви го върна тъпкано за това мошеничество!

След тази закана той изчезна зад големите каменни блокове. Отново се разделяше с нас, без да научи нито дума от онова, което имах да му казвам. Но сам си беше виновен. Когато посочих с ръка към Карпио и отправих към Винету ням поглед, в който ясно се четеше въпросът ми, той отсече: