Карл Май - Коледа

През целия ден бе валял слаб сняг, без да спре, и докъдето ни стигаше погледът, планините бяха побелели. На следващото утро не се виждаше нито една-единствена снежинка, обаче ниско долу под нас като че бе разпростряна дебела пухеста завивка от бял памук.

— Уф; — обади се Винету. — Зимата е дошла! Там долу продължава да вали такъв сняг, че всичко остава скрито от погледите ни. Трябва да побързаме, иначе ще ни е невъзможно да се доберем до Па Варе.

И този ден златната треска не остави мъжете на мира. Четиримата пленници работеха без прекъсване, макар че, кажи-речи, се бяха вцепенили от студ. Карпио бе останал в бивака съвсем сам. На следващото утро бяха работили само два часа, когато изведнъж Корнър, който в момента се намираше в дупката, каза, че речният чакъл и тинята се били изчерпали и се показвал главният пласт, а той бил значително по-твърд от предишния. Извадихме го от дупката и на негово място с помощта на едно ласо спуснахме Винету. Когато той се изкачи пак горе, лицето му бе съвсем безизразно. Вързахме пленниците и ги оставихме легнали на земята на известно разстояние от потока, за да не могат да наблюдават какво правим в неговото корито. После Винету извика Санел да му помага и двамата се отдалечиха.

Подозирах, че имаше намерение да върне водата в старото й корито и наистина видях, че не съм се излъгал. След по-малко от десетина минути тя пак потече, макар и отначало доста слабо. Дупката започна да се пълни. Щом пленниците видяха това, нададоха силни викове. Постепенно струята се засилваше. Когато дупката преля, водата потече през натрупаната в празното корито кална маса. Ние стояхме наблизо и гледахме. Шепнешком Винету ни каза да кротуваме и да мълчим, за да не издадем какво ще видим. Водата отнесе калта и тинята, а тежкият метал остана на дъното. Така потокът ни отне трудната работа по промиването на златото. Тъй бе пожелал Винету. След около половин час всичко излишно беше отмито и на разстояние от три метра дъното на потока се покри със злато, което примамливо блестеше. Необходимо бе само пак да отбием водата, за да приберем чистия добив от файндинг-хоула.

Винету му обърна гръб и привидно разочарован и навъсен, каза достатъчно високо, за да го чуят и пленниците:

— Уф! В тази дупка няма нищо. Още днес си тръгваме! Той, който никога не изричаше някоя неистина, и този път не излъга. В дупката действително нямаше нищо, защото всичкото злато лежеше недалеч от нея на дъното на потока.

— Да не сте полудели? — извика Корнър. — Трепахме се като грешни дяволи и сега, когато стигнахме до истинския златоносен пласт, да преустановим работа и да си вървим?!

Винету се приближи до него, спря се, замислено го погледна право в очите и попита:

— Ами ако бяхме намерили злато, щяхме ли да ви дадем от него? Не! Зимата е вече тук! Тръгваме си, за да избегнем смъртта или от глад, или от измръзване. Ще ви вземем с нас, за да ви спасим.

— Не. Не искаме! Остави ни тук! Върнете ни оръжията и ни обяснете как отбивате водата на потока.

— Наистина ли имате такова желание? Но тук ще загинете.

— Няма, няма, оставаме! — извикаха и четиримата в един глас.

— Уф! Заслужавате да умрете, но не ние ще сме вашите съдии. Нека великият справедлив Маниту ви накаже! Утре сутринта ще ви освободим и ще станете собственици на файндинг-хоула. Да бъде вашата воля! Ако това доведе до гибелта ви, сами ще сте си виновни. А сега елате с нас в лагера! Този път ще видите къде се намира. Няма да ви завързваме очите.

С каква радост тръгнаха те надолу за последен път като наши пленници! Тайно в себе си сигурно ни се надсмиваха за нашата мнима глупост. В котловината ги вързахме и пак им закрихме очите с кърпи. Старият Санел, на когото можехме да имаме пълно доверие, остана при тях и Карпио. А ние, другите трима, взехме няколко одеяла и пак поехме към файндинг-хоула. Там отново отклонихме водата и събрахме нъгитсите в одеялата. Златото бе толкова много, че и тримата с мъка носехме товарите си. После се отправихме към лагера, без да връщаме водата в коритото на потока. В бивака не развързахме одеялата, защото все още Карпио не биваше да вижда златото. Сигурно в радостта си щеше да издаде всичко на пленниците. След това Винету повика Санел и двамата се спуснаха далеч надолу, за да потърсят подходящ дървен материал за направата на индианска шейна.

Трябва да отбележа още, че този ден имаше доста силен снеговалеж, но нямаше вятър. Двамата се върнаха едва късно вечерта. Бяха намерили каквото бяха търсили и малко по-нататък пред скалите стоеше вече готовата шейна. Легнахме да спим, но до сутринта се сменяхме да стоим на пост. Първо закусихме, а после изнесохме от котловината всичко, което беше наше, и го натоварихме върху леката, но изкусно изработена шейна, чиито отделни части бяха свързани само с ремъци. Когато ни остана само още да вземем Карпио, ние отново влязохме между скалите и Винету се обърна към пленниците: