Карл Май - Коледа

Малко преди да се смрачи, Винету се изкачи горе на хребета, откъдето се бяхме спуснали, за да хвърли един поглед към оставените от нас следи. Когато се върна, той ни съобщи следното:

— Бледоликите са тук. Лагеруват от другата страна в подножието на височината, която изкачихме. За да се стоплят, са запалили голям огън. Днес не им е останало време, но утре сигурно ще се спуснат тук при езерото.

Впрочем ние и в момента не се намирахме сами в Па Варе.

Имахме гости, и то твърде забележителни гости. Вечерта Винету беше излязъл още веднъж навън, за да се огледа наоколо, и ни каза, че на връщане чул силен шум от трошене на кости. Несъмнено при останките от лосовете бяха дошли мечки. Много ни се искаше да се промъкнем до тях, обаче при съществуващите обстоятелства това щеше да е голяма грешка, понеже гризли като нищо можеше да стане наш съюзник.

Тази нощ спахме като царе. Най-продължително спа Шарана, чиято умора и отпадналост се дължаха на заболяването му. Когато на сутринта предпазливо надзърнахме навън, забелязахме, че нашите противници са били по-ранобудни от нас. Те се намираха вече тук, в котловината на Горещата вода, и бавно обикаляха навсякъде, за да ни открият. Един Винету веднага щеше да намери следите ни, но тези хора многократно преминаха покрай скривалището ни, без да подозират колко близо са до нас. Откриха и останките от лосовете. Видяха натрошените кости и предположиха, че дивечът е бил убит от мечки. Тъй като нямаше друг път, по който човек можеше да излезе от кратера, те не бяха в състояние да си обяснят изчезването ни, но от силните им подвиквания ставаше ясно, че тук извънредно много им харесваше. За спасяването на собствения си живот те бяха принудени да намерят някакво място, което щеше да им предложи защита срещу несгодите на времето, а за тази цел едва ли имаше нещо по-подходящо от Па Варе. След като напразно претърсиха цялата котловина, те се събраха на кратко съвещание. После започнаха да се оглеждат за такова място, което поне донякъде да задоволява нуждите им. Почти срещу нас, от другата страна на езерото, от скалите изскачаше напред широка каменна плоча, доста приличаща на покрив, под която земята беше суха. Точно там започнаха строят. Натрупаха камъни, за да издигнат от двете страни стени, чиито отвори и цепнатини запълниха с мъх и пръст. Привечер приключиха с тази работа и вече разполагаха с подслон, който беше отворен отпред, но те използваха следващия ден, за да затворят с каменен зид и тази страна, а когато и това стана, противниците ни имаха вече едно сравнително удобно убежище за през цялата зима — разбира се, при условие, че успееха толкова дълго да се изхранят с лов.

Трябва да отбележа, че си имахме работа и с двете противникови групи. Както узнахме по-късно, за да заблудят шошоните, Уели и спътниците му само привидно се отдалечили по своя път. А после се върнали, за да ни изненадат и пленят. Нямали намерение да ни убиват, но искали да ни вземат златото, над което според тяхното мнение имали по-големи права. След като сме си тръгнали, Корнър се изкачил до файндинг-хоула, веднага открил следите от златото в коритото на потока и лесно отгатнал всичко останало. Заедно с бандата си той незабавно започнал да ни преследва. Това не му било никак трудно, понеже нашата диря била съвсем ясна. Долу край Ню форк двете групи се срещнали и постигнали споразумение на първо време да забравят личната вражда и да обединят силите си срещу нас. И ето че вече седяха отвъд Горещата вода в каменното си убежище и си блъскаха главите къде ли сме изчезнали. Сега-засега нямаше защо да му мислят за храна, защото едната група все още разполагаше с конете си, които в случай на крайна нужда можеха да заколят.

Издържахме цяла седмица, без да излизаме от скривалището си, но после решихме да не се държим повече като пленници. Едно ранно утро взех Мечкоубиеца в ръка и излязох навън. В първите мигове появяването ни предизвика безмълвно смайване в нашите противници, но после те се оживиха, разтичаха се насам-натам и от другата страна на езерото закрещяха към нас най-безсмислени и глупави закани. Винету сложи длани около устата си и им извика, че разделителната граница между тях и нас преминава през средата на езерото. Който я премине по суша или вода, ще бъде застрелян.

От този момент нататък пред тяхното каменно убежище през цялата нощ винаги гореше огън, за да не би да успеем незабелязано да се промъкнем до тях. Впрочем ежедневно и ние, и те правехме разходки — всеки в своята половина, — без да си пречим или заплашваме. Те си мислеха, че ще могат да ни уморят от глад, защото нямаха представа нито с какво скривалище разполагахме, нито с какви провизии.