Карл Май - Коледа

Там, където бяхме застанали, на места снегът бе достигнал до човешки бой, но пред нас и под нас не се забелязваше и следа от зимата. Там всичко беше зелено. Представете си един много дълбок и продълговат кратер, към който всъщност няма никакъв вход и чиито стени от три страни са почти отвесни, а само четвъртата се спуска доста полегато. Половината от дъното на този кратер се заемаше от езерото, чиято вода бе толкова топла, че на човек му се струваше, сякаш вижда как под легналите над него изпарения то ври и кипи. Тази топлина се издига нагоре, стопява през зимата снега почти до горе и дава живот на богата вечнозелена растителност, която помага на дивеча да изкара там студеното годишно време и го предпазва от измиране. Това беше Па Варе, „Горещата вода“. Ето защо не беше никак чудно, че и през зимата се срещаха лосове. Видяхме ги да лежат малко встрани от нас. Бяха два мъжкаря. Особено през това годишно време лосът обича да се движи на стада, защото така му е по-лесно да си проправя път в дълбокия сняг. Двата изстрела на Винету бяха направо майсторски. Засега той остави животните където си бяха и започна да се спуска към езерото. Ние го последвахме с шейната.

Щом стигнахме долу, той се насочи право към почти отвесната каменна стена, обрасла с гъст бръшлян, и спря при нея, за да ни изчака. Когато и ние се озовахме там, той разтвори бръшляна точно на едно място, където изглеждаше най-гъст, и изчезна зад него. Последвах го и забелязах, че зад растителната завеса висяха две еленови кожи, които можеха да се отмятат настрани. Така и направих. После пристъпих в една доста голяма пещера, където през бръшляна и кожите навлизаше слаба светлина. Съвсем скоро очите свикваха с този сумрак. Тук с помощта на най-обикновени каменни стени без никакъв свързващ материал естествената вдлъбнатина в скалите бе превърната в горе-долу удобно жилище. Лека-полека отвън бръшлянът беше покрил всичко и бе направил това скривалище незабележимо за човешкото око. Вътре се бяха самозасадили някакви непонасящи светлината растения, които придаваха живот на безжизнените камънаци.

Жилището се състоеше от три помещения — от предното, където влязохме най-напред, от едно средно, което беше още по-голямо и трябваше допълнително да бъде осветявано, и от най-задното, което имаше температура на зимник и се използваше като склад за провизиите. Това бе спасителното място за шошоните, в случай че някои техни воини по време на обичайния им есенен лов бъдеха изненадани високо в планините от зимата и се видеха принудени да потърсят тук закрила от убийствения студ.

В пещерата имаше колкото щеш кожи заедно с козината, както и фино щавени кожи, служещи за седене и спане. Имаше и огнище с индиански глинени съдове, лампи също от глина, които горяха с животинска мазнина, свещи от еленова лой, подпалки за огън, сушено месо, купчини дървета за поддържане на огъня в продължение на дълги седмици — накратко казано, тук се намираше доста богат избор на различни неща, които можеше да използва през зимата всеки отшелник по неволя. Видях също и тикви, както и два кожени чувала, пълни със сушен фасул. Към всичко това се прибавяха лук, репи и други зеленчуци, които подобно на фасула и тиквите са били садени отвън край топлото езеро, а през есента е била събрана цялата реколта. Именно тези запаси беше имал предвид Винету, когато бе изпратил съгледвача Те-е да дойде до тук, за да провери за колко време ще стигнат провизиите.

Когато повиках да влязат и моите спътници, те се смаяха немалко да видят това удобно убежище сред мъртвата снежна пустош. Понеже дрехите ни се бяха измокрили, най-напред запалихме голям огън, чийто дим излизаше нагоре през естествен комин в скалите. После приготвихме на нашия Карпио топла постеля. Пътуването го беше изтощило извънредно много.

През последните часове снегът бе престанал да вали, тъй че не беше засипал следите ни. Те си личаха толкова ясно, че веднъж натъкнал се на тях, даже и слепец щеше да стигне до убежището ни. И така, налагаше се поне до следващия снеговалеж да избягваме всичко, което можеше да издаде присъствието ни. Разглобихме шейната, внесохме частите й в пещерата и ги нахвърляхме върху купчината с дърва за огрев. После трябваше да се занимаем с двата лоса. Единият от тях бе много едър екземпляр, над два метра на дължина и също толкова висок при рогата. Сигурно тежеше над четиристотин килограма. Другият беше по-малък. Невъзможно бе да се справим с тях до вечерта, а накрая и да скрием останките. И тъй, завлякохме каквото можахме долу в склада за провизии, а по неволя другото остана да лежи там, където си беше.