Карл Май - Коледа

— На кого благодариш? — попитах аз. — На Бог ли? Нали, доколкото си спомням, вярата в Бога беше детинщина?!

— Мълчи! Моля те в името на Бога! В най-страхотната вечност, която изживях между живота и смъртта, аз ясно разбрах какво престъпление, какъв грях съм извършил. Спасете затрупаните хора в заслона! Няма да мога да ви помогна, защото цялото ми тяло трепери.

Той седна на земята и закри лицето си с длани. Както можеше да се предположи, снежната и каменна лавина се беше стоварила и върху издадената от скалата широка плоча, образуваща покрива на заслона, която, разбира се, се беше срутила. Изпод снега и развалините на каменното убежище дочухме глухи сподавени викове. Започнахме да разчистваме каквото ни беше по силите, за да се доберем до все още запазената част на помещението, където несъмнено се намираха оцелелите хора. Тази работа бе не само изморителна, но и опасна, защото още беше нощ и ту тук, ту там продължаваха да падат камъни. Ала призори все пак успяхме да си проправим път към вътрешността. От известно време и Хилър ни помагаше.

Първият, който излезе, беше старият Лахнер. Щом видя кой го е освободил, той не каза нито дума. В неговите очи ние бяхме хора, които не заслужават никакви благодарности. После изпълзяха Райтер и Уели. И те бяха здрави и читави. Изглежда, бяха забравили всяка вражда и ни стиснаха ръцете. Тогава отвътре долетяха сърцераздирателни вопли и стенания, но беше извънредно рисковано в такава тъмница да се опитаме да пропълзим до мястото, откъдето идваха. Изпратих Санел да отиде до нашето жилище и да донесе няколко борини. След като ги донесе, запалих една от тях и се промъкнах в отвора.

Най-напред видях Корнър. Беше мъртъв. Острият ръб на една отломка от скала бе смазала гърдите му и се бе отърколила настрани, поради което трупът му изобщо не беше затрупан. За всеки случай претърсих джобовете му и между някои предмети без особено значение намерих две депозитни разписки. Прибрах ги, защото бяха издадени за суми, получени от престъпниците при продажбата на златото, ограбено от Уотър и Уели. Продължих да пълзя по-нататък, докато най-сетне се добрах до стенещия човек. Беше проповедникът, който бе получил толкова тежки наранявания, че беше немислимо да бъде спасен. Макар че стенеше, той беше в безсъзнание. И през ум не ми мина да го щадя. Разтърсих го, защото исках да му задам един въпрос. От доста време в мен се бе породила една мисъл и исках да се уверя дали съм на прав път. Той дойде в полусъзнание и неразбиращо втренчи поглед в мен.

— Шепард, ти застреля Гай Финел, нали? — подвикнах му аз.

— Финел? Глупак, а защо искаше да ме издаде на полицията?

Тежки стонове прекъснаха признанието му. На светлината на моята борина разкривеното му от болка лице приличаше на противната муцуна на самия дявол.

— Ами Райтер? — попитах аз.

— Райтер ли? Тъпак! Стреля заедно с мен. Аз по финел, а той по присмехулника, който тъй и не улучи. Това се казва номер и половина! Корнър, та нали сам знаеш, след това той си мислеше, че е убиецът на…

За съжаление по-нататък не успях да чуя думите му, понеже над главата ми се посипаха дребни камъчета и аз бързо отскочих назад. Те явно нарушиха равновесието на един тежък каменен блок, който падна точно върху сатанински ухилената физиономия на престъпника срещу мен. Ето че и проповедникът бе мъртъв. Бог не пожела да му даде възможност да се покае на земята, а волята му бе да го остави да изкупва греховете си в отвъдното. Онзи, който като Шепард хули най-святото, притежавано от един човек, извършва такъв грях, какъвто е невъзможно да му бъде опростен тук, на земята. Без да се докосвам до него, аз изпълзях назад.

Навън звездите бяха започнали да избледняват. Винету и Еймос Санел седяха върху развалините на заслона, а недалеч от тях бяха Хилър, Райтер и Уели, които тихо разговаряха. Още по-настрани се бе усамотил старият Лахнер. Щом ме Видяха да се връщам, тримата станаха на крака и отново ми благодариха. Помолиха ме за извинение за всички неприятности, които ни бяха причинили, и изявиха желание да се присъединят към нас, за да могат да ни докажат, че заслужават нашата прошка. Казах им да се обърнат към Винету, а щом чу това, апачът заяви:

— Тези трима бледолики са вършили грешки и грехове, но не и престъпления. За наказание ще останат да живеят на това място докато си тръгнем оттук и ги вземем с нас. Няма да имат право да влизат в нашето жилище, но невъоръжени ще могат да ни посещават и да почетат заедно с нас големия празник на християните. Тази мечка е наша. Ще вземем както кожата, тъй и месото й.