Карл Май - Коледа

— Ще ни позволите ли ние да ви го донесем? — попита Хилър.

— Добре, нека бъде така!

Винету направи знак на Санел и на мен да го последваме. Върнахме се в нашето убежище, където разказахме на двамата си спътници случилото се. Карпио се зарадва, че неговото предсказание се бе оказало вярно и с молбата си беше спасил живота на Хилър.

Предиобед Хилър, Уели и Райтер дойдоха при нас. Наложи се няколко пъти да се връщат, за да пренесат както кожата, така и голямото количество месо. Една част от месото им оставихме. Те видяха нашата коледна елха, която, в случай че не духаше вятър и не валеше сняг, щеше да стои навън пред жилището ни със запалени свещи. и тримата се радваха, че им бяхме разрешили да присъстват, а Райтер се обърна към мен на немски с думите:

— Още преди време чух, че Олд Шетърхенд е немец. Може би ще ви зарадвам, като ви кажа, че притежавам нещо, което е във връзка с начина на празнуване на Коледа в Германия.

— И какво е то?

— Едно стихотворение.

— Ха, стихотворение!

— Но моля ви, то никак не е лошо. Не съм от онези хора, на които се харесват какви да е рими и ги смятат за Бог знае какво. Нещастно стечение на обстоятелствата, засягащо моето семейство, ме принуди да напусна родината си и ми отне както всяка опора в живота, тъй и вътрешните устои. Изгубих вярата си в Бога. Баща ми разбрал това мое състояние, четейки между редовете на писмата ми, и ми изпрати въпросното стихотворение като коледен подарък. Не искам да твърдя, че то ме направи религиозен, но все пак под негово въздействие се размислих по-сериозно и благодарение на това не паднах още по-ниско.

— От кой поет е?

— Не е от някой известен автор, напротив, писал го е един млад гимназист, на когото навремето баща ми е давал уроци по композиция.

— Ученик ли? — промърморих аз, за да скрия изненадата си. — Я ми кажете по-добре как така можахте да си харесате компанията на Шепард и шайката му?

— Да я харесам ли? Не си мислете, че съм се чувствал добре сред тях! Просто бях принуден да остана, защото ме държаха в ръцете си. Над мен тегне една тайна, но знам, че ако я споделя с Олд Шетърхенд, той няма да ме издаде. Аз съм убиец!

Райтер ме погледна така, като че очакваше да се изплаша от неочакваното му съобщение.

— Глупости! — изсмях се аз.

— Но е така! Случи се в Стийлвил. Нямаше от какво да живея и търсех каква да е работа. Тогава се запознах с Шепард и се заприказвахме. Изплаках му мъката си, а той ми каза, че се оглеждал да намери едно „момче“ за придружител в някакво пътуване из западните територии, което да умее сносно да стреля. Предложих му услугите си, а той пожела да ме изпита. Излязохме извън градчето и се насочихме към фермата на Гай финел. В самия край на гората, съвсем близо до фермата, останахме да лежим около час, докато най-сетне Шепард сметна, че е намерил подходяща цел. Гай финел беше в градината си. Отнейде долетя един присмехулник и кацна на клона точно над главата му. Тогава Шепард бързо ми каза да стрелям по птицата веднага щом преброи до три. Съгласих се, обаче присмехулникът отлетя жив и здрав, а финел падна на земята облян в кръв. Моят куршум бе пронизал гърдите му. И до ден-днешен не мога да проумея как е станало, защото още тогава съвсем не бях лош стрелец. Незабавно си плюхме на петите и от този злокобен миг съм изцяло във властта на Шепард. Той не ме предаде на властите само при условието, че ще му дам писмено признание за извършеното убийство, както и една полица за пет хиляди долара. Оттогава станах нещо като негов роб и не съм дръзвал да се противопоставя на нито едно негово искане, докато най-сетне долу край Плат Ривър разбрах, що за негодник е този човек. Там просто ме изгони да вървя по дяволите, само и само да не стана свидетел на убийството на Уели, с когото после се съюзих срещу него.

— Ами как по-точно стреляхте по присмехулника? Къде се намираше Шепард в мига, когато натиснахте спусъка?

— Беше застанал зад мен.

— Аха! В такъв случай не сте могли да видите какво е правел. Значи той започна да брои и при „три“ вие стреляхте, така ли?

— Да.

— Не чухте ли два изстрела?

— Не. Откъде ви хрумна пък този странен въпрос?

— Ще ви обясня по-късно. Но от полицията е нямало защо да се боите.

— Е, от нея се страхувах по-малко, защото само при определени обстоятелства съществуваше опасност да ме заловят чрез този документ. Но признанието за убийството! Наистина, то бе изтръгнато насила и аз можех да отрека всичко, ала той щеше да се закълне, че е истина. И все пак най-много ми тежаха самообвиненията. Направих нещастно едно цяло семейство. Непрекъснато виждам жертвата на моя изстрел да се търкаля на земята в кръвта си. Вярно, Шепард е вече мъртъв, но съм сигурен, че е оставил някъде на съхранение и полицата, и признанието ми. Можете да си представите колко много ме тревожи това.