Карл Май - Коледа

— Естествено. Но предоставете всичко в Божиите ръце. Бог знае най-добре как може да ви помогне.

След това показах на Винету депозираните разписки и му разказах, че Райтер е син на мой някогашен учител.

— Знам защо моят брат ми казва това — усмихна се той, — желанието му ще бъде изпълнено. Този бледолик е беден и е вярвал, че с нъгитсите от файндинг-хоула ще може да си помогне в живота. Добрият велик християнин ще му донесе от тях!

Райтер не беше единственият, който щеше да бъде дарен. Моят Карпио също трябваше да получи нещо… ако доживееше дотогава. Състоянието му бързо се влошаваше. Той ставаше все по-слаб, но колкото и странно да беше, гласът му оставаше звучен и силен. Когато му казах, че навярно това е признак на подобрение, с лека усмивка той отговори:

— Не си въобразявай! Писано ми е временно да се разделя с теб. Тайно в себе си вече се сбогувах със земята. Това не ми бе особено трудно, понеже тя наистина не ми предложи кой знае колко много неща, за които бих могъл да съжалявам. Тя бе към мен като една твърде строга мащеха, така че сега си отивам с радост. И ако гласът ми е все още по-силен от самия мен, това ще е навярно единствено заради стихотворението. Искам още веднъж да го издекламирам и после да млъкна завинаги в земния живот.

— Нямаш ли някакво желание, което бих могъл да изпълня, драги Карпио?

— Не, защото и така ще изпълниш каквото желая, без специално да те моля. Когато се завърнеш в родината, поздрави моите близки. Кажи им, че съм се отървал веднъж завинаги от разсеяните постъпки на другите хора и че най-накрая съм щастлив. А сега искам пак да поспя. Прости ми, скъпи приятелю! Толкова съм изморен, а сънят е тъй хубав! Ако смъртта идва така нежна и приятна като съня, то ми се иска непрекъснато все да умирам.

Измина денят, а и последвалата нощ, без да се случи нещо особено. Но сутринта на двайсет и четвърти от високия хребет се разнесоха радостни викове и ние видяхме да се задава отряд шошони, около двайсетина души, предвождани от младия вожд Вагаре Тай. Съгледвачът Те-е бе също с тях. Идваха да ни вземат, като носеха снегоходки, както и всичко, от което имахме нужда. Първият ни въпрос беше за конете. Бяха се погрижили добре за тях. После ги разпитахме как са завършили враждебните действия между тях и упсароките. Беше станало ясно, че кървавите индианци са виновниците. Преди да умре от раната, която му нанесох, макар и с пяна на уста, го признал даже и Пете-е. Всички убийци се намирали между хората в лагера край Пасифик Крийк. Те им били предадени начело със стария коварен Инуйя Неема и до един умрели на кола на мъченията. След това шошоните сключили мир с упсароките. Яконпи Топа беше накарал Вагаре Тай да ни подсети по-късно да му върнем взетите назаем коне. Решено било Хилър да получи обратно отнетите му кожи.

Шошоните си бяха мислили, че веднага ще тръгнем с тях на път, обаче заради Карпио това ни беше невъзможно. Когато чуха, че сред нас има умиращ, индианците почтително се отдръпнаха по-назад. Месото на убитата гризли им създаде достатъчно работа. Запалиха няколко огъня и скоро ароматът на печено се разнесе над цялата Па Варе. Щом чу, че нашите спасители са дошли, Карпио каза:

— Моят Спасител също скоро ще се появи. Аз съм единственият от всички вас, който ще остане в тази котловина. Ще дойдеш ли отново тук някога до края на живота си?

— Възможно е. Дори и ако мина на няколко дни път оттук, пак ще гледам да те посетя, скъпи Карпио.

— Ела! Когато и да дойдеш, аз ще съм тук, макар че няма да ме видиш. Ако ми е възможно, ще ти дам някакъв знак, да речем, весело изшумяване в листата или пък малки игриви вълнички в топлата вода на езерото. Това ще е моят поздрав за теб от небето. После веднага можеш да си тръгнеш и да си кажеш, че твоят верен приятел Карпио ти е благодарил за посещението.

И тази вечер небето бе осеяно с ярки звезди. Не полъхваше никакъв ветрец, а от езерото се излъчваше такава топлина, че спокойно можехме да изнесем навън умиращия Карпио. Приготвихме му топла постеля близо до коледната елха. Белите насядаха наоколо, а в по-широк кръг около нас се настаниха шошоните, чието любопитство бе събудено от украсеното дръвче. Липсваше само един — старият Лахнер. Бях изпратил да му кажат, че племенникът му е на смъртно ложе. Той само обърнал гръб и нищо не продумал. Сега се скиташе наоколо, останал сам с разяждащото го скъперничество. Не можеше да се примири, че му се беше изплъзнало златото от файндинг-хоула.