Карл Май - Коледа

Дадох му вестника и писмото на жена му, които тя ми беше донесла в странноприемницата. Той ги прочете. Когато свърши, ги пусна на земята, закри лицето си с ръце и зарида. Измина доста време, докато най-сетне се успокои и отново вдигна глава. После подаде и двете си ръце на Винету и на мен и каза:

— Какъв глупак съм бил, какъв глупак! — каза той. — Ще ти призная, че бях като слепец. Моята жена ми пише, че не знаеш към кое съсловие съм принадлежал в старата ни родина, а и да ти го кажа сега, с нищо няма да променя нещата. Но бях горд, самомнителен и често дори безсърдечен към онези, които стояха по-ниско от мен. С високомерието си си спечелих един враг, който беше по-безсъвестен, по-могъщ и по-умен от мен. Той реши да ме унищожи и наистина напълно успя. Един-единствен ден бе достатъчен, за да се превърна в просяк, загубил всякаква чест. Тогава започнах да търся помощ и подкрепа, но навсякъде ме отблъскваха със същото презрение, с което самият аз преди това толкова често посрещах другите хора. Само един съсед се зае да ни помогне, и то не заради мен, а заради жена ми и нейния баща. Вместо да се замисля и да се опомня, аз бях извън себе си от ярост и беснеех срещу законите. Резултатът от това беше, че само с бягство успях да се спася от още по-лоши последствия. Заминах за Америка. По-късно ме последва и жена ми с нашето дете. Баща й умрял по пътя като куче. И тогава все още не разбирах, че аз бях единствената причина за всичките ни нещастия, и се гневях на съдбата си. На Бог нямаше как да се гневя, защото отдавна бях захвърлил вярата си в него при детските приказки и той не съществуваше за мен. Превърнах в ад даже живота на жена си, която самопожертвувателно ме бе последвала в изгнанието ми. Имах само една мисъл — как да се сдобия с повече пари, които ми бяха нужни да заведа съдебно дело, за да докажа невинността си. Затова и тук се съгласих толкова бързо да участвам в изпразването на файндинг-хоула и веднага застанах на страната на противниците ви, макар Винету да доказа, че находището е негово. Бях станал още по-безсърдечен от преди. Всички мои желания и стремежи се подчиняваха на изгарящата жажда да постъпвам според жестокия закон „зъб за зъб, око за око“. Но ето че лавината падна върху нас и последва онзи ужасен половин час, сторил ми се цяла вечност, когато Бог ми даде отговор на моите богохулства. Казват, че в смъртния час пред вътрешния взор на човека преминавал в ярка светлина целият му живот с всички извършени грешки. Поне в моя случай тези при казки наистина се сбъднаха. Роден в богатство, в семейство с високо обществено положение, през целия си живот аз сам съм си бил бог, а ето че в онзи момент, накрая, не бях нищо повече от една жалка и безпомощна плячка за хищника, която дори не биваше да вика за помощ. Трябваше да мълча, защото всеки вик щеше да привлече вниманието на мечката върху мен. Но цялата ми душа се беше превърнала в една-единствена гореща молитва за спасение от тази страшна смъртна опасност. И Бог чу молитвата ми. В своята безкрайна мъдрост той изпрати да ме спасят именно онези хора, чийто враг бях станал. И сега, какво правите вие сега? Вместо да си отмъстите, ме дарявате. Връщате ми всичко, което бях загубил. Всичко, че и много повече, защото, нека ти го кажа, ти ме направи съвсем друг човек. Вече вярвам в Бога и сега знам защо неговата мъдра ръка ме заведе до онази бездна, където паднах. От днес нататък ще имам това, което никога не съм притежавал — истинското щастие в живота! Преминах през много трудна школа. Някой друг на мое място навярно би загинал, но Бог е знаел много добре, че за лечението ми са били необходими именно такива силни средства, а и ти, мистър Шетърхенд, още като момче си го казал съвсем вярно:

Навярно за да може и Винету всичко да разбере, той бе говорил на английски, но този куплет каза на немски. Щом го чу, изненаданият Райтер бързо се намеси:

— Какво какви са тези стихове? Та те са от стихотворението, изпратено ми от моя баща. Писал го е един от неговите някогашни ученици. Откъде го имате?

Хилър погледна първо към него, а после към мен и го попита.

— Познавате ли този някогашен ученик? Знаете ли какво е станало с него?

— До този час и аз нямах представа, но ето в това писмо жена ми издава всичко. Тя донесе стихотворението от Европа и то й беше здрава опора през дългите години на страдания. Аз, разбира се, само й се смеех, но съм го чувал толкова често и от нея, и от сина си, че вече го знам наизуст. Като че ли онзи ученик е писал само за мен думите: