Карл Май: Коледа

От плоски камъни и клони направихме нещо като носилка, постлахме я с мечата кожа и там положихме Карпио. После отляво и отдясно запалихме два огъня и заедно с Винету останахме да бдим при мъртвеца до сутринта. Призори апачът заповяда на шошоните да издигнат гробница, достойна за един приятел на Олд Шетърхенд. Наоколо имаше достатъчно камъни и тя стана толкова здрава, че можеше дълги години да устои както на дивите животни, така и на разрушителната сила на времето. Завършихме я през следобеда и погребахме Карпио като християнин. Когато сключих ръце и казах прощалната молитва, шошоните също коленичиха. После затворихме гробницата, а младият вожд на индианците змии Вагаре Тай ми обеща още при следващия ловен поход да засади наоколо вечнозелени храсти. По-късно пак посетих това място и сам се убедих, че беше изпълнил обещанието си.

На следващото утро тръгнахме на път. Всички се бяхме сприятелили и бяхме станали като братя. Само присъствието на стария Лахнер ни смущаваше. Този човек ни създаваше големи главоболия. За нищо нямаше добра воля и нужната сръчност, не можеше да се справи дори със снегоходките. Видяхме се принудени да го влачим и подкрепяме и понеже за всички наши усилия нито ни се усмихна, нито чухме добра дума, не беше никак чудно, че най-накрая червенокожите започнаха да се отнасят към него недотам нежно. Нито на мен, нито на Винету ни минаваше и през ум да ги накараме да се държат по-внимателно със стария, защото той не го заслужаваше. Когато стигнахме до зимния лагер на шошоните, Лахнер бе вече толкова отпаднал, че не можеше да си стои на краката. Той бе първият болен, когото Рост взе под грижите си. Без всякакво състрадание индианците щяха да го оставят да умре, ако все пак присъствието ни не ги принуждаваше да направят за него поне най-необходимото. Както узнах по-късно, след настъпването на пролетта няколко бели ловци го завели до форт Ларами. Тъй и не разбрах какво е станало после с него.

Ават Ния с удоволствие даде на Рост разрешение да остане при шошоните колкото си иска. По-късно той стана един от най» известните природолечители в източните щати, както и… читател на моите романи. Той сигурно ще се зарадва, като се открие и в този том, а аз го моля да ме извини, че го описах такъв, какъвто си беше на времето. Междувременно неговият вътрешен глас несъмнено вече му е нашепнал, че трапецовидните и ромбовидните мускули не са единствените мускули в човешкото тяло, които заслужават да бъдат споменавани.

Не ни се искаше да оставаме при змиите чак до пролетта и ето защо, щом първото по-трайно топене на снеговете ни позволи, поехме на път през проходите.

За пренасяне на кожите на Хилър, складирани при шошоните и кикатсите, в момента и дума не можеше да става. С индианците се уговорихме след настъпването на пролетта да ги откарат до форт Ларами, а по-късно бели служители на търговците щяха да ги вземат оттам.

В началото на март най-после видяхме пред нас Уестън. Да описвам ли каква радост предизвика там завръщането на Хилър? И да искам, не мога. Скоро издирихме и Уотър. И аз присъствах, когато Уели му показа депозитните разписки и ловецът си получи парите. Двамата заедно с Райтер и Санел се обединиха и основаха голяма фирма за дървен материал. Това съответстваше на техния опит, предишен живот и качества. и до ден-днешен предприятието им процъфтява. Само Санел ги напусна поради внезапната си смърт.

Винету остави конете под надеждните грижи на доверени хора и едва тогава най-сетне имахме възможност да предприемем заплануваното още на времето пътуване към източните щати. След раздялата ми с вожда на апачите за известно време се върнах в Германия. В Бремен не се задържах дълго, понеже парите, които бях получил срещу златото на Карпио, просто ми пареха в джобовете. Съвсем почтено ги предадох на близките му, което предизвика голямата им радост. Радост, да, но само толкова. Естествено, където бе необходима дискретност, аз съм дал на тези хора други имена и затова не е нужно да премълчавам, че те се зарадваха на парите, но страданията и смъртта на моя скъп приятел Карпио не ги натъжиха особено. Той просто се беше отчуждил от сърцата на своите близки. След като им връчих сумата, те ми благодариха учтиво, но студено и си отидох, без да ми досаждат с някакви други въпроси. Даже имах чувството, че трябва да съм им благодарен, защото не ми поискаха убедителни писмени доказателства, че всъщност парите не са повече!

Следващото посещение, което бях длъжен да направя, бе значително по-приятно. Райтер ме беше помолил лично да поздравя баща му и аз изпълних молбата му с най-голямо удоволствие. Моят добър стар кантор се беше превърнал в беловласо старче. И госпожа канторшата бе също побеляла, но си беше все тъй закръглена, както и преди. Той ми приличаше на тъничка осминка пауза, а пък тя, с широкото си боне — на четири четвъртинки ноти с голяма фермата отгоре. След като тя изчезна в кухнята, той най-поверително ми каза, че едва откакто синът му започнал да изпраща от Америка толкова ужасно много пари, най-сетне разбрал колко мила и чудесна жена имал. По-рано просто нямал нужното време да види и признае трогателната й сговорчивост. Впрочем, той страшно се радвал, че заедно със сина му съм открил голямата дупка, пълна със злато, защото сега сигурно съм бил не по-малко богат от него. Изобщо не му бях споменал, че на мен Винету не беше подарил нищо. Ами Хилър?