Карл Май - Коледа

Според думите на Винету се бяхме озовали на една и съща височина с файндинг-хоула, към който предстоеше да се промъкнем изключително предпазливо. На помощ ни се притече започналият тук значително по-силен снеговалеж. На петдесет крачки не се виждаше нищо. Оттук нататък, кажи-речи, на всяка крачка се срещаха улеи, издълбани от снежната вода, които трябваше да прехвърляме или да заобикаляме. Прекатервахме се през какви ли не скали и газехме из места, покрити с тиня, и това продължи, докато най-сетне се добрахме до една изпречила се пред нас каменна стена, която имаше многобройни пукнатини и бе силно изветряла. Зад нея се намираше нашата цел. Вляво пред нас забелязахме тесен пролом, разсякъл скалата по права линия от горе до долу. Винету посочи натам и ми каза:

— Ето това е пътят на водата, когато се отбие от файндинг-хоула. По-надолу тя пак се връща в старото си корито.

Започнахме да се катерим един подир друг колкото можехме по-безшумно все нагоре по тази каменна стена, използвайки всяка издатина, докато се озовахме до горния й ръб, проточващ се пред нас като бруствер с височина колкото човешки бой. Там в скалата имаше пукнатини или от нея бяха отчупени късове. През тези места можехме удобно да надничаме и пред очите ни най-сетне се разкри мястото, където се намираше файндинг-хоулът. Снегът валеше също тъй нагъсто, както и преди, но все пак можехме всичко да различаваме твърде ясно, понеже онази част от разкрилата се гледка, която по разбираеми причини най-силно привличаше вниманието ни, бе на около десетина крачки от нас.

Представете си една отвесна каменна стена, висока стотина стъпки, в която сякаш нарочно е изсечена гигантска стълба, предназначена за краката на някой великан. Стъпалата й се врязваха все по-навътре и водеха все по-нависоко, чак до покритото със сняг било. Тази стълба е била издълбана в течение на хилядолетия от поток, чиято вода е падала надолу, скачайки от стъпало на стъпало, като така е образувала верига от водопади, разположени един над друг и един зад друг във формата на типична каскада. Можехме да различаваме ясно само първите, най-долните стъпала, защото по-високите се губеха далеч в сумрака между скалите. А те съдържаха злато. Част от тях водата бе превърнала в пясък и го беше отнесла със себе си, но по-тежкото злато бе оказало съпротива на водните талази. Тя е била толкова по-малка, колкото по-дребни и по-леки са били зрънцата и люспите, обаче колкото по-едри и по-тежки са били златните късчета, толкова по-значителна е била съпротивата им. Недалеч от мястото, където потокът изскачаше от скалата, той минаваше над дълбока дупка в коритото си. Силата на водата е била достатъчно голяма, за да отнесе със себе си лекия златен прах и люспи, ала по-големите зърна и нъгитсите са падали в нея. Това е продължило столетия и хилядолетия. Подводната дупка се напълнила само с по-едри късчета самородно злато. И така файндинг-хоулът бил готов.

Там, където потокът изскачаше от отвесната скала съвсем наблизо от дясната страна, теренът образуваше първо нещо като бруствер, а после се спускаше стръмно надолу. Точно зад тези камънаци, образуващи бруствера, само че от другата му страна, се намирахме ние. Наляво, но по-напред, височината бе осеяна с по-големи и по-малки срутили се каменни късове и отломки, между които водите си бяха направили извито като змия корито, а малко по-нататък се втурваха надолу по планината, образувайки всичко помитащи бързеи. Файндинг-хоулът беше току в самия край на споменатите скални отломки и при това толкова близо до мястото, откъдето каменната стена изведнъж се спускаше много стръмно надолу, че както вече казах, ние се намирахме на някакви си десетина крачки от находището.

Както изглеждаше, бяхме дошли тъкмо навреме, защото Корнър, Шепард и Егли явно току-що бяха свалили маските си и бяха показали истинските си лица. Карпио и чичо му лежаха вързани на земята, а точно в този момент тримата негодници бяха започнали да им обясняват всъщност с каква цел е предприето това далечно пътуване. Старият Еймос Санел беше застанал до мен. Още при първия поглед, който хвърли насреща, той изпадна в радостна възбуда и ми прошепна:

— Те са, сър, те са! Тях търся!

— По-точно кои? — попитах аз.

— Онзи отдясно и другия в средата., Десният държи моята пушка. Бих я познал и от сто крачки разстояние. Да вървим при тях! Бързо, бързо!

Той имаше предвид Корнър и Шепард. Последният държеше пушката „Ролинг“ в ръка.