Карл Май - Коледа

— Уф! Тогава ще се върнат по-късно, за да вземат златото. То съвсем не е вече на сигурно място в този файндинг-хоул.

— Много ли е? — осмелих се да попитам. Винету рязко обърна глава към мен и ме погледна с големите си тъмни очи така, сякаш искаше да надникне в най-скритото кътче на сърцето ми. После по лицето му се плъзна блага усмивка и той каза:

— Да, наистина никой от нас двамата не може да скрие мислите си от другия. На моя брат Шарли много му се иска да направи някого щастлив, нали?

— Да, така е. Моят брат Винету не се нуждае от тукашния файндинг-хоул, защото освен него знае още много други места, където се намират нъгитси, от които може да вземе, щом му потрябват.

Известно време апачът остана безмълвен, замислено забил поглед в земята пред себе си. После каза:

— Не е много, но е все пак достатъчно. Панащите, чиято собственост са били по-рано тези земи, са били също принудени да разберат, че да покажеш на бледоликите злато, това винаги ти носи беда. С жълтия метал те са искали да спечелят помощта на белите ловци в борбата им срещу техните червенокожи врагове, но в замяна са пожънали само неблагодарност и предателство. Панащите отнесли оттук цели товари злато, за да го подарят на белите си съюзници, а резултатът бил, че тези техни „приятели“ ги измъчвали до смърт, за да ги принудят с нечувани болки да им издадат самото находище. Обаче панащите умрели като герои, без да им го покажат. Сега тук е останала само малка част от някогашните съкровища.

— И те ли са рискували живота си, гмуркайки се в ледените води?

— Уф! Все пак моят брат не мисли червенокожите мъже за толкова неспособни и неумели, както ги описват някои хора, които изобщо не познават расата ни, нали? Никой индианец не е толкова глупав, за да се залови да изпразва файндинг-хоула с гмуркане. Олд Шетърхенд сам ще се увери колко умно са постъпили панащите, за да се доберат до златото, без дори да се измокрят.

— А-а, да не би да са отбивали водата?

— Да. И съоръжението е съвсем просто, а може да се използва и до ден-днешен. Необходими са съвсем малко усилия, за да се отклони потока в друга посока. Няма да отнеме много време да се извади малката част злато, но за да се изпразни хоулът, ще са нужни доста дни.

След тези думи Винету мълча доста дълго. Забелязах, че го занимаваше някаква важна мисъл и не се реших да го смущавам. После той направи енергично движение с ръка и с тон, който винаги вещаеше твърда решимост, каза:

— Уф! Ще останем тук по-дълго, отколкото предполагах. Мисълта за снега ми повеляваше да се бавим тук възможно по-малко, обаче ще се видим принудени да поемем риска да се преборим с него. В най-лошия случай можем да потърсим спасение при Па Варе [73] Гореща вода. Б. нем. изд. на шошоните. Но тогава конете не бива да остават тук. Ще трябва да се отведат. Нека сега моят брат затвори очи и да поспим. Лека нощ!

Той легна на земята и аз последвах примера му. Бях щастлив, че апачът се съгласи да изпълни моята молба. Вярно, не ми го беше казал с думи, но фактът, че се бе решил на по-продължителен престой, ясно издаваше намерението му да изпразни целия файндинг-хоул. И през ум не ми мина да го питам какво имаше предвид със споменатото от него място Па Варе. Винету не беше свикнал да ме вижда измъчван от любопитство.

Още рано призори се събудихме от силния студ. Огънят беше угаснал, понеже никой не бе стоял на пост и следователно никой не го бе поддържал. Запалихме нов огън, за да се постоплим до настъпването на деня. Едва тогава забелязахме, че одеялата ни се бяха навлажнили. Из въздуха се носеха съвсем ситни снежинки, които, попаднали в нашето закътано „убежище“ бързо се стопяваха. Нахранихме се и веднага щом небето избледня, спънахме краката на конете и се приготвихме да напуснем бивака си. Тъй като този ден не яздехме, се наложи да прегазим течащия през котловината поток на собствените си крака и затова си събухме обувките. Водата беше ледена, а скритите в нея камъни, които не винаги можехме да забележим, направиха преминаването извънредно неприятно. Щом излязохме на другия бряг, обухме пак ботушите и мокасините си и най-напред се огледахме да видим какво ще е времето. Валеше съвсем лек снежец и Винету, който и в това отношение никога не се лъжеше, заяви:

— Това не е снегът на настъпващата зима, а снегът на голямата планинска височина. Когато изгрее слънцето, той веднага ще спре. Нека моите братя ме последват.

Тъй като никой не беше останал в бивака, заедно с петимата шошони наброявахме девет души, които, добре въоръжени, лесно можеха да се разправят с Корнър и шайката му. Въпреки че по време на вчерашната си езда се бяхме изкачили толкова високо, все още се намирахме в полите на огромен, забил чело в небето планински купол, чийто връх бе покрит с дълбок сняг. Този сняг осветяваше пътя ни по-добре от оскъдния немощен сумрак на бавно настъпващия ден. Трябваше цял час да се катерим нагоре на зигзаг между безразборно разхвърляните наоколо големи и малки скални късове, докато най-сетне на едно място отново се натъкнахме на нашия поток, там, където той шумно се втурваше и пропадаше в първия дълбок пролом между този хаос от камънаци. Всъщност трябваше да се придържаме все към неговия бряг, но понеже не биваше да ни забележат, се отдалечихме от него, за да преодолеем едно доста голямо свлачище, което ни отне повече от половин час. То се беше образувало вследствие на пролетното топене на снеговете. После се започна изморително катерене по доста дълга, стръмна, гладка и хлъзгава скала, доста приличаща на покрив върху целия каменен масив, в чийто горен край спряхме, за да дадем възможност на Рост да поотдъхне.