Карл Май - Коледа

Пред нас имаше двойна диря, а именно следата от Корнър и бандата му, както и следата, оставена от Хилър, която заедно с първата водеше на север. Хилър искаше да отиде при шошоните. Понеже беше чул от Винету, че са се спуснали по Марш Крийк, който се вливаше в Грийн Ривър, ние очаквахме всеки момент отпечатъците от неговия кон да свърнат на запад. Той нямаше работа на север, накъдето се бяхме отправили ние. Но колкото и странно да беше, очакването ни не се сбъдна. Или той не бе наясно с пътя, по който трябваше да язди, или-пък беше взел някакво ново решение, което бе толкова далеч от нашите мисли и предположения, че не можехме да го отгатнем.

Докато все още безуспешно се мъчехме да открием причините за необяснимото му поведение, ние забелязахме нова диря, която идваше отдясно, и после, натъквайки се на старата, се сливаше с нея и двете продължаваха заедно. Скочихме от седлата, за да я разчетем. Тя беше оставена от двама конници, които също бяха спирали, за да огледат внимателно по-старата следа. В случая за нас бе важно да си изясним в каква последователност, или с други думи, по кое време трите групи бяха яздили оттук. Видяхме, че първо беше минал Корнър, последван от Хилър и най-сетне се бяха появили непознатите ни двама конници. Корнър имаше толкова голяма преднина, че този ден нямаше да успеем да го догоним, още повече че той разполагаше и с по-добри коне. Но другите трима не притежаваха кой знае колко свестни ездитни животни и скоро установихме, че нямаше нужда да се напрягаме много-много, за да се срещнем с тях още преди свечеряване. След известно време дирята ни показа съвсем ясно, че двамата непознати са се натъкнали на Хилър. На мястото на срещата си те бяха разговаряли, а после бяха продължили заедно.

Слънцето току-що бе превалило зенита си, когато отново излязохме на Ню форк и се прехвърлихме на левия й бряг. А там следите се разделяха. Хилър заедно с двамата непознати беше яздил нагоре по брега на малката рекичка, идваща от езерото Фримонт. Ала Корнър бе продължил да използва Ню форк като пътеуказател. Естествено ние поехме по петите му. Нали първоначалната ни и най-важна задача бе да спасим Карпио. Сега-за-сега Хилър и двамата му придружители не ни интересуваха. Изобщо не си блъскахме главите да отгатнем що за хора бяха двамата и каква работа имаха горе при езерото фримонт.

Между Боулдър Лейк и фримонт Пийк, в полите на планините Уиндривър едно подир друго следват множество красиви езера, които заедно с околностите си подготвят пътуващите за хубостите и своеобразния чар на намиращия се по на север Йелоустоунски национален парк, който никъде по земята няма равен на себе си. Басейните на някои от тези езера имат вулканичен произход, а други пък са издълбани от буйно течащи води. Но почти навсякъде тяхната околност издава, че под тънката земна кора все още действат вулканичните сили, издигнали някога огромните планински масиви. Тук вече се срещат студени водни басейни, в които от време на време изригват горещи гейзери. Има места, където силите на подземния свят внезапно са надигнали и разкъсали скалите, за да изхвърлят високо над повърхността вряща водна струя или гореща кална маса. Нерядко се намират затънтени и закътани долини, където зимата е нещо непознато, защото топлата земя непрекъснато топи снега и дава живот на пищна растителност, която продължава да вирее и да се развива даже и когато всичко наоколо е сковано от жесток студ.

Индианците и особено живеещите сравнително наблизо шошони обичат да издирват подобни топли места, защитени срещу бури и снегове от високи скали, за да садят там малкото видове зеленчуци, чието отглеждане им е познато още от техните деди. Понякога дори правят истински складове, които посещават през зимата на снегоходки и от тях се снабдяват с необходимата им храна.

Към най-големите от вече споменатите езера спадат Фримонт Лейк и Лейк Амалия, наречено още и Ню форк Лейк, което се образува и подхранва от водите на главния ръкав на Ню форк. Изглежда, като че ли този последен воден басейн бе крайната цел на Корнър, понеже неговата диря не се отклони от Ню форк чак до късния следобед на този ден, но ето че най-неочаквано точно тогава тя свърна надясно към едно тясно, но твърде буйно поточе и започна да се изкачва нагоре по брега му.

— Уф! — възкликна изненаданият Винету, щом забеляза тази промяна. Той спря жребеца си, вдигна глава и полузатвори очи, сякаш трябваше да размисли над нещо неприятно. Щом той, който като никой друг умееше да се владее, не успя да се въздържи от подобни мимики, то можех да съм напълно сигурен, че не ставаше въпрос за нещо маловажно. — Уф! — повтори той и за да го разбера само аз, добави на диалекта на апачите мескалеро: