Карл Май - Коледа

— Милорд, истина ли е каквото каза Винету? — попитаме той тихо, за да не събуди спящите хора. — Ще ни се наложи ли да останем през цялата зима в планините?

— Възможно е, но все още съвсем не е толкова сигурно — отвърнах аз. — Като предпазлив човек, Винету се е подготвил за всичко. Това, разбира се, не означава, че непременно ще се сбъднат най-лошите ни опасения.

— Няма ли да е по-добре да се върнем обратно?

— Да се върнем ли? Нима искате да изоставим Карпио?

— Не, не! Не помислих за това. Във всички случаи трябва да го измъкнем.

— Хубаво! Заедно със златото!

— Какво злато?

— Забравихте ли, че бандата на Корнър се кани да изпразни един файндинг-хоул?

— Да, вярно! Само че не знаем къде е.

— Следите на Корнър ще ни заведат до там.

— И тогава то ще бъде наше, така ли?

— Хмм! Всъщност, не. Всяко находище принадлежи на неговия откривател. Ще постъпим така, както ни повелява съвестта. Но тъй като тези убийци в никакъв случай не бива да получат златото, сигурно все ще се намери някакъв начин то да попадне в ръцете на почтени хора, без да извършим някаква неправда.

— Хмм! Знаете ли, милорд, какво ми нашепва един вътрешен глас?

— Е, какво?

— Че една част от това злато ще ми бъде съвсем добре дошла. Винаги съм бил беден като църковна мишка и често ми се е налагало да гладувам. А моите роднини са още по-бедни и от мен. Какво щастие и какво блаженство ще е, ако човек има такъв джоб, в който само да е необходимо да бръкне, за да сложи веднъж завинаги край на нищетата си! Не вярвате ли, че все пак подобно нещо е възможно?

— Не е изключено. Хмм! Ще ви дам един съвет: не си въобразявайте кой знае колко много! Когато човек не притежава нищо, по-добре да запази само това нищо, отколкото към него да прибави и едно голямо разочарование. Хайде, лягайте да спите!

— Тъй и ще направя, но все пак ще се опитам да видя дали ще успея да сънувам злато. Дори да е и съвсем мъничко. Тогава поне веднъж ще се зарадвам, пък макар и само на сън.

След тези думи той легна на земята и скоро заспа. Когато времето ми да стоя на пост изтече, аз събудих Те-е, чийто ред беше след мен. После се хвърлих в добре познатите обятия на Морфея, който ме пусна едва след като бе настъпил денят.

Щом изядохме закуската си, състояща се от сушено месо, ние възседнахме конете и се отправихме да потърсим един брод през Ню форк, който бе известен на Винету. Но изглежда, Хилър също го знаеше, защото неговата диря водеше право натам, а после продължаваше по отвъдния бряг на реката. На едно място Ню форк прави голям завой към фримонт Бът и към езерото Боулдър. Пресякохме го, като преминахме на другия бряг, а после пак се върнахме на предишния.

Яздихме през обширни ливади, които непрекъснато се изкачваха нагоре и където само тук-там се срещаше по някоя горичка. Въздухът беше студен и мъглив. Тревата изглеждаше полузамръзнала. По върховете имаше сняг. През първата половина от сутринта яздихме в условията и пейзажа на късна есен, а през втората навлязохме в началото на зимата.

Пред нас и около нас се разкриваше величествена природа. На някои хора може да се види и смешно, но ми се ще да си послужа с понятието Шекспиров пейзаж. Отляво мрачните, покрити с гъсти гори предпланини на Солт Ривър Рейндж застрашително надвисваха над течащата на север-юг Грийн Ривър. Зад нас тъмната маса на Табърнакъл Бът сякаш бе подпряла небето, носейки цялата му тежест. Далеч, далеч нататък вдясно от нас един зад друг се бяха скупчили великаните на Уинд Ривър — Атлантик Пийк, Уиндривър Пийк и Темпъл Пийк, както и върховете Човнет, Хукър, Бонвил и Гийки, които после в непрекъсната верига се простират от Ню форк Пийк през непреодолимите и горди Уинд Ривър Рейндж, та чак до прохода Юниън. Издигнали чело до чело, покрити с тежък лед и сняг, те гледаха надолу към нас ту много сериозно, ту укорително, ту с насмешлива подигравка, загдето ние, жалките човечета, се бяхме одързостили да навлезем в един свят, където има място само за големи и възвишени неща, свят, който заплашваше да смачка и унищожи всичко незначително, дребно и обикновено.

На едно друго място съм се опитал вече [72] Олд Шуърхенд т. II. Б. не.н. изд. да опиша впечатлението, което правят Скалистите планини, и то техния вид, когато човек ги гледа отдалеч. А сега в този случай ние не само се намирахме сред тях, но бяхме високо горе между най-величествените им върхове. Тук нямаше онова изненадващо преливане на багрите по скалистите стени, онези създаващи настроение нюанси на струпаните сякаш един върху друг и отстъпващи един зад друг планински куполи, а мрачните и застрашителни скалисти великани се издигаха или простираха, побелели от сняг, от проход до проход, от пропаст до пропаст, като изпращаха своя леден безмилостен дъх в долините, който ги изпълваше с гъсти мъгли или покриваше с искрящ скреж вековните гори и безжизнените сурови скали. Тук нямаше нито следа от радост и шеговитост, нито от веселост и бодро настроение. Нямаше следа от меланхолия, от няма безмълвна жалба. Нямаше полегати възвишения, които тайно да ронят сълзи в долините. Не, имах чувството, че тук, в тази безсловесна занемяла самота и пустош се е разиграла потресаваща и зловеща трагедия, чийто ужас, изглежда, завинаги здраво се е вкопчил в проснатите тела на планинските великани. Тук от дълбоките пропасти долитаха вкаменели и все пак пронизително ехтящи викове за помощ, тук наоколо лежаха разломени звуците на задушени предсмъртни крясъци. Тук стоновете и стенанията на една безкрайна ужасна болка се бяха превърнали в скали. Тук съскането и фученето на неизказано жестока омраза бе придобило неразрушими гранитни форми, а дори и слънцето, вечно приветливото, будещо живот небесно светило изглеждаше пребледняло и изстинало от уплаха, понеже безцветните му лъчи бяха изгубили силата си и ни докосваха така, че изобщо не ги усещахме…