Карл Май - Коледа

— Винету чу сигнала на своя брат Шарли. Къде е Олд Шетърхенд?

— Тук. Идваме.

Отправихме се към огъня, където в същото време се появи и Винету. Той изсвири остро, след което се приближиха петима индианци, държащи в ръце поводите на Илчи, както и на няколко товарни коня.

— Наблизо няма никой — обади се апачът. — Можем да запалим голям огън на някое по-подходящо място, за да се топлим. Тази нощ ще стане много студено.

Индианците се пръснаха да събират дърва и клони за огъня. Въпреки тъмнината надомъкнаха толкова много горивен материал, че щеше да стигне за цялата нощ. На едно друго място, прикрито от всички страни с храсти, запалихме нов огън, около който се разположихме на бивак, след като добре се бяхме погрижили за новодошлите коне. Тогава Винету ми отправи въпросителен поглед. Разбрах го и накратко му разказах какво се беше случило след като ме бе сполетяло нещастието да попадна в ръцете на кървавите индианци заедно с Карпио и Рост край Потока на месото. Всички ме изслушаха с напрегнато внимание и особено Хилър. Когато свърших, той наруши мълчанието си и попита:

— Но, сър, нали се е оказало, че сме съвсем невинни, що се отнася до смъртта на шестте врани?

— Все още доказателствата не са пълни — отвърнах аз. — Винету е открил истинските убийци, но Яконпи Топа иска първо да се увери, че всичко казано от него е истина. Затова изпрати свои хора до мястото на нападението.

— Те сигурно ще му донесат доказателството, че кървавите индианци са истинските виновници. Дано хората в Сейнт Луис не излязат толкова глупави да му изпратят поисканите триста шейсет и пет пушки.

— Какви пушки? — попитах аз, като се престорих, че нищо не знам.

— Вождът изпрати на жена ми писмо, което бях принуден да подпиша. В него той й съобщаваше, че ще ме освободи само ако му изпратят толкова пушки, колкото дни има годината.

— Тя ще може ли да разчете писмото?

— Не, а и в Сейнт Луис навярно не се е намерил никой, който да е успял. Затова го и подписах. Вождът щеше да приеме пушките, но въпреки всичко пак щеше да ме умъртви на кола на мъченията, както направи с четиримата невинни шошони. Не се възпротивих да сложа подписа си под писмото само защото така се надявах да приспя бдителността на моите пазачи. И наистина успях. Имах щастието да избягам, обаче не препуснах право към дома си, а през гори и планини веднага поех към шошоните, за да ги подканя да тръгнат срещу своите врагове и да си отмъстят.

— Да си отмъстят? Хмм!

— Навярно това не ви харесва, а?

— Не обичам думата отмъщение.

— Защото не сте преживели това, което преживях аз.

— Така ли? Струва ми се, че съм бил по-често в плен и че съм понасял по-големи неправди от вас. Но никога не съм си отмъщавал, а съм предоставял всичко на Божието наказание.

— Обаче аз нямам такова намерение. Ако грабежите и убийствата престанат да бъдат наказвани, тук на земята ще се преминат всякакви граници и ще настане пълен хаос. А пък ако наказанието им се предостави на някой, който изобщо не съществува, тогава червенокожите и белите негодници ще започнат да вършат престъпление след престъпление, понеже няма да се боят, че ще им се случи нещо лошо. Впрочем, как се съчетава това ваше християнско милосърдие с намерението да се изкачите до Фримонт Пийк, а, мистър Шетърхенд?

— Там искам да предотвратя едно престъпление и нищо повече.

— И няма никого да наказвате, така ли?

— Нима мога да наказвам, ако предотвратя престъплението и следователно нищо лошо няма да се е случило?

— Това е само увъртане, на което няма да се хвана. Дойдох до тук, за да кажа на шошоните, че кикатсите са убили четирима от техните хора на кола на мъченията. Те трябва да отмъстят за тях. По този начин същевременно ще им го върнат тъпкано на онези червенокожи подлеци за моето пленничество, а може би дори ще си получа обратно кожите, които ми взеха.

— Тях ще си ги получите и без да се пролива кръв.

— Как?

— Яконпи Топа ми обеща да ви освободи и да ви върне кожите. Ако се окажеше, че кървавите индианци са виновни за всичко, просто щях да дойда да ви взема.

— И сте дотам глупав да повярвате на обещанието му?

— Да, дотам съм глупав.

— Тогава ви съжалявам. Досега ви смятах за по-умен, но изглежда, сте от онзи вид прочути личности, които изгубват ореола си веднага щом човек се запознае лично с тях.

— Възможно е. Естествено аз не го знам.

— Да, така е. Вашият религиозен начин на мислене съвсем не подхожда на образа, който другите са си създали за вас. Това състрадателно…