Карл Май - Коледа

Незабелязано от Хилър аз не го изпусках от очи, когато с привидно пълно безразличие отговорих:

— Мистър Санел, едва ли ще го знаеш това градче. Беше в Уестън, в щата Мисури.

— Какво? Къде? Уестън в Мисури ли? — незабавно попита Хилър.

— Да.

— И кога беше това?

— Ами има вече, кажи-речи, два месеца оттогава.

— За мен е важно, защото живея там.

— В Уестън? Наистина ли? А-а, сега се сещам. Тамошните хора разправяха за някакъв ловец на животни с ценна кожа, който се бил забавил много нейде на запад.

— Този човек съм аз. Забавих се, защото бях пленен от враните.

— Знам. Яконпи Топа ми каза, че Нана-по е негов пленник. Но кой можеше да си помисли, че Нана-по и Хилър са едно и също лице!

— Можехте да го узнаете в Уестън от жена ми. Тя често е изказвала желанието да ви види поне веднъж, и вас, и Винету. Синът ми също го е искал. Имам и син. Как ли са сега двамата? Сигурно много се тревожат за мен.

— В това отношение мога да ви дам някои сведения, понеже видях и двамата.

— Наистина ли? — бързо ме попита той. — Кога, къде?

— По време на стрелбата с облози, за която ви споменах. Те стояха наблизо и гледаха. Чух от хората, че са мисис Хилър и младият мистър Хилър. Изглеждаха твърде добре.

— Сър, за мен това е много хубава вест. Но твърде се учудвам, че не са се опитали да разговарят с вас, тъй като и двамата отдавна имаха желанието да се запознаят с вас.

— Аз премълчах кой съм. Не ми се искаше хората да ме зяпат като някой експонат.

— Това наистина обяснява всичко.

— Но, милорд — намеси се в този момент Рост, за да каже и той нещо, — нали когато после дойде и Винету, стана ясно, че вие сте Поразяващата ръка!

— И Винету ли беше в Уестън?

— Да — продължи Рост, без да ме погледне, така че не успя да забележи предупредителните ми знаци. — А после двамата, Винету и Олд Шетърхенд, разкриха, че проповедникът е откраднал златото.

— Кражба на злато ли? Проповедник? Когато си бях за последен път у дома, се запознах с един проповедник. Той дойде у нас. Жена ми си купи от него няколко книжки, а той преписа едно стихотворение, едно немско коледно стихотворение, което тя бе донесла със себе си от Стария континент.

— Да, да — припряно закима Рост, — то започва със строфата: „На блага вест съм приносител, Бог прати ни небесен гост, роди се нашият Спасител, при нас дойде Исус Христос…“ Мистър Хилър, знаете ли кой го е съчинил?

Непредпазливият доскорошен оберкелнер се канеше да издаде някои неща, които все още трябваше да останат тайна. Накарах коня си да направи скок встрани, а това принуди този бъбривец най-сетне да погледне към мен. Хвърлих му толкова многозначителен поглед, че той най-накрая проумя какво искам от него, а именно — да мълчи.

— Да, знам кой го е писал — навъсено отговори Хилър, — някакво незряло хлапе, което все още е било под влияние на разни бабешки приказки. Всички тези дрънканици за Спасителя Христос, за грехове и опрощение, за молитви, тамян и какви ли не други небесни неща са всъщност само някакви духовно недозрели щуротии. Никой разумен човек няма да вземе да повярва на такива измишльотини.

— Така ли? — попитах аз. — Аз се смятам горе-долу за разумен човек, но все пак им вярвам.

— Казвате го само на шега, нали?

— О, не! Съвсем сериозно. Мога само дълбоко да съжалявам човека, който е лишен от вяра в Бога.

— Само не ми говорете за вашия тъй наречен Бог! Ако и без това не мога да го слушам от устата на другите, то от вас пък ми се слуша още по-малко. Мъж като Олд Шетърхенд, за когото се знае, че не се страхува дори и от дявола, би трябвало наистина да говори и по-разумно.

— Най-висшият разум е Бог и дори само заради това, че се боя от Бога, няма защо да се страхувам от дявола.

— Тогава, моля ви, да не говорим повече за това. Ако бяхте преживели и изстрадали всичко онова, което ми е минало през главата, щяхте да приказвате съвсем иначе. Не ми се слуша подобно богоугодно хленчене. То подхожда повече на хлапета и бабички, отколкото на разумни мъже.

— Благодаря ви за поучителното смъмряне, мистър Хилър. В това отношение съм си останал дете и не ми се ще да се променям.

— Останете си такъв в чието име желаете, но само не и в името на Бога, защото няма никакъв Бог! Ако не съм прав, нека първата срещната гризли да ми изяде мозъка! Нали знаете, сър, че гризли винаги се стреми да излапа най-напред мозъка? За нея той е най-вкусната хапка от всяка убита плячка.

Тези дръзки богохулни думи толкова ме възмутиха, че най-безцеремонно му отговорих следното: