Карл Май - Коледа

Когато се върнах в лагера, не научих нищо добро. Никой не знаеше как тези хора са се освободили от ремъците си. В бивака не е имало нито един-единствен индианец, всички са искали да гледат двубоя и ето как на белите им е останало достатъчно време за бягство. Те взели оръжията си от колибата на вожда, отмъкнали и различни други вещи. После си избрали най-хубавите коне. Между откраднатите животни бяха жребците на Пете-е и Яконпи Топа, дорестият кон на Корнър, както и два други чудесни ездитни коня. Липсваха няколко одеяла, а също и барут, олово и месо от колибата, където се съхраняваха различните запаси на племето. Яконпи Топа беше побеснял. Страшно му се искаше да участва в преследването, но нямаше как, защото що за вожд щеше да е, ако вземеше да изостави хората си по време на боен поход. И тъй, принуден беше да остане при тях, но ми предложи двайсет свои воини, за да ме придружат. Помолих го да ми даде само петима. С удоволствие бих предложил на Рост да ме чака в лагера на кикатсите, но това не биваше да става, защото не знаехме как щеше да завърши срещата между упсароките и шошоните, а и самият той нямаше никакво намерение да се разделя с мен. Погрижих се поне да му дадат по-хубав кон от неговия изтощен кафяв жребец. Избрахме си и едно товарно животно. То щеше да носи провизиите и одеялата, които с всеки изминал ден щяха да са ни все по-необходими, понеже по пътя ни нагоре към Фримонт Пийк ни очакваше много по-голям студ, отколкото тук, на по-ниското, във все още зелената долина на Пасифик и Мортън Крийк.

След като приключихме с всички приготовления, между мен и Яконпи Топа се разгоря много голяма разправия за Хилър. Въпреки упоритостта му, накрая докарах нещата дотам, че вождът ми обеща да го освободи, но само ако се установеше, че кървавите индианци са убийците на шестте врани. По късно щях да се върна при кикатсите, за да взема пленения ловец.

По време на отсъствието ми Рост бе предложил лекарската си помощ на тежко ранения Пете-е, но с подигравателни думи вождът я беше отблъснал. Моят противник му заявил, че не се нуждае от никакъв бледолик, който само щял да го умори. Самият той разбирал далеч по-добре как се лекуват рани. Тъй като и през ум не ми минаваше да отида при него, но все пак ми се искаше да му кажа нещо, което би било глупаво да премълча пред такъв човек като Пете-е, изпратих да повикат неговия доверен помощник Инуйя Неема. Когато старият воин се изправи пред мен и ми отправи враждебен и въпросителен поглед, аз му казах:

— Инуйя Неема сигурно си спомня какво говорихме край Потока на месото веднага щом дойдох на себе си от удара с приклад. Нали не го е забравил?

Той не ми отговори.

— Споменах на Пете-е, че ще бъда негов пленник докато ми харесва. Той ми се изсмя. После му казах следните думи: „С удоволствие ще остана известно време при вас, понеже ми се иска да видя физиономията ти, когато реша да се сбогувам с теб без разрешението ти.“ Той ми рече, че съм си загубил ума, но се лъжеше. Ето виж, дойде време, когато желая да си тръгна. Утре в ранни зори си отивам. Може ли Пете-е да ме задържи? Какво стана с неговата сръчност, храброст и сила? Ако не умре от раната си, то би трябвало да го довърши позорът, навлечен му от неговата некадърност. Напускам лагера, без да се сбогувам с него, защото хич не ми се иска пак да се виждам с един толкова жалък човек. Предостатъчна ми е твоята глупава физиономия, дето си я направил в момента.

— Уф! Не прекалявай! Осмеляваш се твърде много! — избухна той.

— Осмелявам се много ли? Pshaw! Та вие сте съвсем ограничени хора, от които няма защо да се страхуват нито хлапетата, нито жените. Всичките ви уж хитри кроежи скоро ще станат на пух и прах. Спомнете си тогава за Поразяващата ръка, на когото ще трябва да благодарите за това. Хау!

След последните си думи аз го зарязах и се отдалечих. Този ден се храних заедно с вожда на кикатсите като свободен човек и после отидох в нашата колиба, за да си легна навреме да спя, защото още на зазоряване се канехме да тръгнем. Вече знаех пътя към Литъл Санди Крийк и ми се искаше час по-скоро да залича преднината, която имаха Корнър и неговите спътници. Тази нощ Карпио го нямаше и щях да спя само с Рост. От една страна, той беше натъжен заради отвличането на моя приятел, а от друга — бе щастлив, че пак сме свободни. Но беше страшно ядосан на Пете-е, който бе отблъснал помощта му.

— Представете си, милорд, какъв великолепен случай ми се изплъзна! — гневеше се той. — Изглежда, ключицата му е счупена и всички предпазващи я мускули са пострадали. Така например…