Карл Май - Коледа

— … трапецовидният мускул — прекъснах го аз.

— Извинете, но този път преди всичко исках да спомена широкия вратен мускул.

— Моля ви, оставете това за утре сутринта, след като се наспим! Един вътрешен глас ми нашепва, че преди всичко трябва да поспим, за да си възстановим силите.

— И на вас ли ви нашепва? Тъй! Е, тогава и на мен! Лека нощ!

— Лека нощ!

Беше по обед на следващия ден. Намирахме се между Биг Санди Крийк и Грийн Ривър. Дирята, която следвахме, ни водеше на северозапад в посока към Ню форк. Отначало равнинният терен се беше превърнал вече в планински и скоро разбрахме, че Корнър добре познава тези местности. Навсякъде бе избирал най-удобния път. Не беше трудно да откриваме следите му, ала, изглежда, в това отношение той не се безпокоеше кой знае колко много. Беше заложил единствено на бързината. За съжаление, оказа се, че имаше по-голям успех, отколкото ни се искаше. С изключение на Хататитла конете му бяха по-добри от нашите, но каква ми беше ползата от всички превъзходни качества на моя вран жребец, щом като не биваше да избързвам пред останалите?

Тъкмо яздехме в тръс по обширно плато, покрито с рядка тревица, което ни позволяваше да виждаме доста надалеч, когато вдясно от нас на твърде голямо разстояние забелязах една малка точка и както ми се стори, тя се движеше. Спряхме, за да я наблюдаваме. Не беше дивеч, сигурно бяха хора. Слязохме от седлата, за да не ни открият толкова бързо и лесно. След известно време успяхме да различим двама ездачи, които се приближаваха. Бяха бели. За да не събудим в тях излишни подозрения с нашите индианци, аз отново се метнах на жребеца си и бавно продължих сам срещу тях. Щом ме видяха, отначало те се стъписаха, ала после пак смушиха конете си да преминат в тръс. Когато все още не бяха толкова близо, че ясно да мога да разгледам лицата им, чух как единият от тях зарадвано извика:

— О, joy! [71] Каква радост! Б. пр. Ако старите ми очи не ме лъжат, това е Олд Шетърхенд! Напред!

Те пришпориха конете си в галоп и съвсем скоро разпознах брадатия възрастен мъж, когото никога не бях очаквал да видя тук.

— Санел! Еймос Санел! — извиках аз. — Нима е възможно да си ти?

— Че защо да е невъзможно? — попита ме той и се засмя. После спря до мен коня си, подаде ми ръка и ме поздрави. — Нали знаеш, че тъкмо тук започва любимата ми територия. Или си ме мислил вече за умрял?

— Ами да. Я ми покажи пушката си!

— Това пушкало ли? Няма нищо за гледане. Е, ако имах още моята стара едноцевка! Ти я знаеш нея. Но оттогава станах половин човек.

— Че къде ти е старата пушка?

— Къде ли? Откраднаха я!

— Кой я открадна?

— Двама мерзавци, чиито имена са без значение, защото сигурно и бездруго са измислени. Срещнах ги край Белфурш Ривър и излязох толкова глупав да им позволя да ме придумат да остана при тях. През втората нощ офейкаха заедно с пушката ми. Търсих ги къде ли не, ала напразно. Но тежко им и горко, ако попадна на следите им! Защо ме питаш за пушката?

— Защото… но я ми кажи по-напред откъде идваш и накъде си тръгнал!

— Идвам откъм Санд Хилс, където срещнах ей този джентълмен, с когото имаме една и съща цел — а именно да посетим Ават Ния, вожда на шошоните. Смятаме, че ще го намерим при племето му нейде близо край планините Уосач.

— Лъжеш се. Трябва да го търсите край Серния поток или по бреговете на река Хоубак.

— Та това съвсем не е далеч оттук! Искаме да го предупредим. Този джентълмен е узнал, че враните се канят да нападнат змиите. Ето защо препускаме колкото им държат краката на конете, за да можем час по-скоро да уведомим Ават Ния.

— Излишно е. Той вече го знае. Винету е при него.

— Нашият знаменит апач ли? Че как така не сте заедно, мистър Шетърхенд?

— Не сме, защото сега трябва да се изкача до фримонт Пийк, за да взема пушката ти — отвърнах му аз.

— Моята… моята… че коя пушка? — слисано ме попита той.

— Ами твоята „Ролинг“.

— Мътните го взели! Нищо не разбирам. Шегуваш се, нали?

— Не, говоря съвсем сериозно. Неотдавна държах пушката ти в ръка и стрелях с нея, а сегашният й собственик, тоест крадецът, язди нейде там пред нас. Преследваме го, понеже имаме една сметка за уреждане. Ела с нас, мистър Санел! Щом искаш да отидеш при шошоните, значи пътищата ни съвпадат.

— Нима… нима е възможно? — едва продума той със задавен от радост глас. — Казваш, пушката ми е наблизо, така ли?

— Да. Ти само ела! Нямам време за губене. Пътем ще ти разкажа всичко.