Карл Май - Коледа

— Ако предположението ми е правилно, знам къде е файндинг-хоула на бледоликите. Той не е техен, а е мой. Още когато бях почти момче, моят баща ми го показа и тогава за пръв път ме взе със себе си до находищата за глина, от която правим нашите свещени лули. Той беше узнал тайната на златоносния плейсър от един воин на племето панащи, който искал така да му благодари, защото баща ми спасил амулета му от унищожение.

— А не е ли възможно да става въпрос за някое друго находище? — попитах аз.

— Не е изключено, защото там горе се намира злато на не едно и две места, обаче — точно в този момент по красивото лице на апача се появи особена усмивка — един вътрешен глас ми нашепва, че това е моят файндинг-хоул и никой друг. Ще тръгна сам напред, а нека моят брат Шарли заедно с останалите следва дирята ми, докато стигне мястото, където този поток изскача от висок процеп в скалите, през който, както изглежда, изобщо не може да се продължи. Но добре запознатият с онази местност конник няма да спре, а ще язди по-нататък още около час все нагоре и нагоре. Така той ще се озове на мястото, където от голяма височина водата изведнъж пада в дълбока пропаст, а там никой не може да я последва. Аз тръгвам именно натам, но моят брат ще язди само до споменатия процеп между скалите, като ще навлезе в него. На пръв поглед това изглежда невъзможно, ала той скоро ще забележи, че не е така. По-късно и аз ще дойда там.

Той смуши жребеца си с пети и се понесе напред в галоп, макар че стръмният терен бе толкова неблагоприятен за подобен бърз ход, че всеки друг би се отказал от такъв риск. Ние поехме бавно подир него.

Бяхме оставили високостеблените гори вече зад гърба си, но известно време след това тук-там все още се срещаха отделни дървета. Скоро обаче и те изчезнаха. Останаха само ниски храсталаци. Но растителните пояси се сменяха толкова бързо, че само след час около нас не се виждаше ни стръкче трева. Не кой знае колко далеч по-нагоре започваха снеговете и стана толкова студено, че от устата ни започна да излиза пара. Това, разбира се, не предвещаваше особено приятна нощувка.

Навсякъде около нас бе мъртва пустош. Не се мяркаше нито птица, нито каквото и да било друго животно, нито бръмбар, нито муха. Освен ромоленето на водата, конският тропот бе единственият шум, който долиташе до слуха ни. На животните стана много трудно да се придвижват напред. Нямахме възможност да се удивляваме на грандиозното величие на планините, защото трябваше да насочим цялото си внимание към опасния и труден път.

Ето че внезапно потокът свърши или по-скоро липсваше началото му. Той изскачаше от тесен процеп между скалите, където водата му се пенеше в изпречилите се на пътя й големи камъни. Слязох от седлото, за да хвърля един поглед в процепа. Видях каквото и бях очаквал — камъните бяха нарочно изтъркаляни в коритото на потока, за да се създаде впечатление, че процепът е непроходим. Ние нагазихме във водата и ги избутахме навън. После вече можехме да се опитаме да преминем. Отначало имаше място колкото за един конник, затова трябваше да подредим по друг начин пакетите и вързопите на товарните животни. Малко по-късно обаче процепът стана по-широк и по-удобен, докато най-сетне за наша изненада се превърна в голяма почти елипсовидна котловина, през която потокът криволичеше като сребриста лента. В дъното на тази котловина водата му извираше от една толкова ниска и тясна цепнатина, че човек едва ли можеше да пропълзи в нея. Изглежда, наоколо съществуваше цяла мрежа от процепи, проломи, клисури и котловини.

Тъй като в затворената отвсякъде котловина не можеше да проникне студен вятър, въпреки наличието на ледения поток тук бе приятно топло. Имаше дори и храсти, а дъното й представляваше сочна зелена морава и нашите коне незабавно се нахвърлиха на тревата. Но най-добре дошли ни бяха няколкото купчини дърва за огън. Личеше си, че бяха струпани тук още преди десетилетия. Несъмнено бе изминало дълго време, откакто за последен път беше горял огън. Ние набързо запалихме купчинка по-тънки и по-дебели клони, а после се разположихме около пламъците върху постланите си одеяла колкото бе възможно по-удобно. На другите не казах какво бях научил от Винету. И аз самият бях твърде любопитен да узная с каква цел беше предприел тази самотна езда.

Бяхме прекарали на това място вече около три часа, когато апачът се зададе откъм процепа. Дори само фактът, че в царящата там тъмнина бе съумял да се промъкне, можеше да се нарече фантастично постижение, но още по-удивително беше, че в нощната тъма бе успял да преодолее стръмните негостоприемни и трудно проходими планински възвишения, където всяка непредпазлива крачка на коня можеше да доведе до непоправимо нещастие.