Карл Май - Кралят на петрола

— Много просто. Хората ще получат даром толкова земя, колкото им е необходима. Тук има предостатъчно гори, орна площ и пасища — каквото пожелаят. Могат да си изберат. После ще отидем до Гуайолоте и Ла Тинахо, откъдето ще набавим земеделски сечива и всички необходими инструменти. Ще се погрижим също за коне, крави и овце, а при построяването на къщите им всички наши мъже и жени с удоволствие ще им помогнат, тъй че доста бързо ще бъдат готови. Само че в цялата работа има една пречка.

— Така ли? И каква е тя? — попита жената, леко обезпокоена.

— Да, една голяма неприятна пречка — повтори той усмихнато.

— Каква ли може да е тя?

— Състои се в един въпрос, от чийто отговор зависи всичко.

— Какъв е той? Говорете де!

— Въпросът е дали хората са съгласни.

— А-а! — въздъхна облекчено тя. — Вече ми се беше свило сърцето.

— Каква полза, ако ние им дадем всичко, но те не пожелаят да го приемат! Как стоят нещата в това отношение?

Този въпрос бе отправен към преселниците. Разбира се, те отговориха с радостно «да»! Не можеха и да си пожелаят нещо по-хубаво. Ако някой им беше казал по-рано, че ще получат даром и земята, и всичко друго, от каквото имаха нужда, те нямаше да го повярват, щяха да мислят, че е невъзможно. Госпожа Розали, която обичаше да говори вместо другите, прегърна бялата скуоу, после подаде ръка на Волф и възкликна:

— Нека сега някой дойде да ми каже, че тез диваци не са далеч по-добри от образованите хора у нас! Никой човек в нашта родна страна няма да прояви такваз хуманност да направи такъв голям подарък на някой бедняк. Оттатък океана никой няма да вземе да ни предложи и една бразда, и една лехичка дори, а тук получаваме направо толкоз много земя, че на нея може да се побере цяло рицарско имение, а освен туй ще имаме и добитък, и къщи, и дворове, и земеделски сечива! Отсега нататък съм на страната на индианците, а не на белите. Дано само и канторът не поиска да остане при нас! Той може да направи на пух и прах цялото ни щастие!

— Не, ще не ще, трябва да си върви — увери я Волф. — Този несретник ще ни носи само нещастия. А на вас ще ви хареса тук. Имаме големи планове за културно развитие и в това отношение сте ни добре дошли. Нашата щедрост ще ви се види обяснима, като спомена, че Ши Со и моят племенник ще доведат по-късно започнатото от нас дело до край. Ще докажем, че индианецът напълно може да се сравнява с белия. Но я чакай! Какво беше това отвъд реката? Не беше ли вик? Прозвуча също като предсмъртен човешки вик. Да не би Краля на петрола да се е крил там заедно с двамата си съучастници и да са се натъкнали вече на нашите хора? Но това е невъзможно!

В същия миг дотича Хобъл Франк, който също беше доловил вика и искаше да попита Волф дали го е чул и той.

Само след минута-две се появи и Адолф Волф със същия въпрос.

— Чичо, отсреща някой извика. Ти чу ли го?

— Всички го чухме — отговори му Хобъл Франк. — Беше някакъв антропологично-човешки вик, а не животинско-зоологически. Поразходи се с мен нагоре до лагера! Индианците са запалили огън и пекат на него месо, тъй че цялата речна долина ухае на печено. Навярно няма да са толкоз резервирани и ще ни подхвърлят по някое парче.

Той хвана Адолф за ръката и го затегли след себе си. Онова, което чуха, наистина беше предсмъртен човешки вик. Както предположи и Олд Шетърхенд, отначало Краля на петрола и придружителите му яздиха нагоре покрай реката до последния бивак на навахите и там се прехвърлиха на отсрещния бряг. Целта им бе оттам да се спуснат надолу към Колорадо, но по едно време им хрумна, че може би ще е уместно да разберат кое от двете племена ще победи. Тъй че не се отдалечиха от брега и щом се добраха до устието на Зимната вода, потърсиха удобно място, откъдето да могат да наблюдават събитията на отвъдната страна, без самите те да бъдат забелязани.

Но им се беше наложило доста да заобикалят, при което изгубиха толкова много време, че пристигнаха твърде късно. Всичко бе вече решено, тоест двете племена се бяха помирили, индианците се бяха оттеглили нагоре в лагера си, където не можеше да бъдат забелязани от отсрещния бряг, и стана така, че тримата бандити видяха само белите жени и мъже, които седяха и бърбореха край водите на Чели. Ето защо негодниците си помислиха, че възелът все още не се е разплел, и останаха скрити по-дълго, отколкото бе разумно за тяхната безопасност. Те не подозираха, че Олд Шетърхенд е вече по петите им и Нитзас-ини им е препречил пътя с четирийсет воини.