Карл Май - Разбойнически керван

Ето това е Баб ал Гуд. Онзи, който се одързости да навлезе между нейните скали и пясъчни вълни, сигурно е принуден на тази опасна стъпка поради изключително важни причини.

И все пак се намират буйни глави и отчаяни смелчаци, които не се плашат от това рисковано начинание. Обикновено те черпят куража си от страшните думи «ед дем бед дем, ен нефс бен нефс» — кръв за кръв, живот за живот. Редом с гостоприемството кръвното отмъщение е другият пръв закон на пустинята и ако се случва между хората от родеещи се племена едно убийство да бъде изкупено с изплащането на «дизе», на кръвна дан, то това навярно никога не е ставало в случай, че престъплението е извършено от член на някое чуждо или вражески настроено племе. Тогава вината се изкупва само с кръвно отмъщение. А то се прехвърля от едната страна на другата, разраства се все повече и повече, докато накрая може да обхване и цели племена и да доведе до открита или тайна касапница. Арена за ожесточени схватки между туареги и тебуси е именно Баб ал Гуд. Тук законът за кръвното отмъщение е по-силен и от природата, събрала на едно място всички свои ужаси, за да раздели враговете, и все пак изглежда тъкмо тези ужаси придават на враждата между племената такава жестокост, по-страшна от която не могат да предложат дори и кървавите битки на индианските племена в Америка.

От нашето последно приключение бяха изминали вече няколко седмици и бях разбрал, че Хасан наистина е отличен водач, едно обстоятелство, което ми бе достатъчно, за да се примиря с липсата на смелост у него. Той не само знаеше всички пътища много добре, но и винаги съумяваше да вземе такива предварителни мерки, че до този момент не ни се беше наложило да изпитваме никакви лишения. Лека-полека, за моя радост, неговата привързаност към мен се беше засилила толкова много, че с удоволствие бих го дарил с пълното си доверие, ако не ми беше направило впечатление неговото необикновено обезпокоително, силно възбудено състояние, в което, както изглежда, изпадаше от известно време, и то само сутрин. Тогава той оставаше да седи на своята рогозка, от която никой не можеше да го помръдне, плачеше и хълцаше, смееше се и ликуваше, наричаше се ту герой, ту страхлива фуста, ту добър мюсюлманин, ту безбожник, който непременно щял да отиде в геената. Сигурно го беше хванала някакъв по-особен вид лудост. Но на водачеството на един душевноболен човек можех да се доверявам само с изключително голяма предпазливост, заради което много съжалявах, още повече, че иначе той беше благонадежден човек и водач.

Продължавахме да яздим само ние тримата, като разполагахме с достатъчно товарни камили, за да можем добре да разпределим между тях всички стоки. Ето защо пътувахме двойно по-бързо от един обикновен керван и със сигурност очаквахме да стигнем до Баб ал Гуд след три дни усилена езда. Тъй като моята хеджина бе по-бърза и по-издръжлива от другите животни, аз имах навика да тръгвам на път по-късно от Йозеф и Хасан, а после, след като ги догонех, продължавах и ги изпреварвах на известно разстояние. Докато ме настигнеха, аз или с удоволствие си пушех чибука, или пък се занимавах с обогатяване на моята природонаучна сбирка.

И този път яздех напред съвсем сам между дюните, като от време на време карах моето животно да спира и се заслушвах в странните звуци, издавани от пясъка, които, кажи-речи недоловими, все пак можеха да бъдат чути от човек с остър слух. Отделните зрънца се докосваха, гонеха се едно друго напред, изкачваха се по западната страна на дюните, за да се спуснат пак по източната, като причиняваха онзи чудноват мелодичен шум, който със своите нежни метални звуци наподобява сякаш потаен шепот от милиони миниатюрни устни. Безбройните песъчинки се движеха, без да усетя някакъв по-осезаем полъх на вятъра. Те просто бяха веднъж приведени в движение и вече не се спираха.

Изведнъж между две възвишения аз забелязах малка пясъчна могила, която едва ли се беше образувала по естествен път. Накарах моята хеджина да коленичи и слязох от нея, за да се огледам. Подозренията ми се оказаха оправдани! Тук лежеше трупът на някакъв арабин заедно с убитото си животно. Подвижните пясъци го бяха вече засипали. Животното беше истинска бишарина и … наистина, както видях в този миг, тя беше застреляна право в челото. Дали не е било някакво кръвно отмъщение? Продължих да разравям пясъка, за да огледам по-подробно и ездача. Намерих го напълно облечен и с цялото си въоръжение. На качулката на бурнуса му бяха избродирани инициалите А. Л. и същите две букви открих гравирани както на приклада на пушката му, така и върху дръжката на неговия нож. Точно на два пръста над основата на носа му забелязах малка кръгла дупчица с остри ръбове, направена от куршум, който беше пронизал челото на човека и после бе излязъл откъм тила му.