Карл Май - Разбойнически керван

Хищникът се извиси във въздуха в самия миг на изстрела. Ала посред своя скок той се строполи на земята, отърколи се няколко пъти насам-натам, а после остана неподвижно да лежи. Моят куршум беше попаднал точно в окото му — лъвът беше мъртъв.

— Хамдулиллах, Аллах акбар — слава на Бога, Господ е велик! — разнесоха се викове от всички гърла. — Хаса несиб — такава била Божията воля! Той позорно падна, рухна и умря като неверник, без слава и почести. Ал тиб, чакалът, и ал дабу, хиената, ще го изядат. Ал бюдж, огромният брадат лешояд ще разкъса страхливото му сърце, а ал газал, газелата, ще го обругае заедно с всичките му прадеди, него, който без борба и съпротива напусна света на живите. Той, който се нарича ал Джаф, Жестокия, ще трябва да изостави кожата си. Извикайте харири, музикантите! Нека известят на своите ногара неговия позор и да посвирят с рабаба за безчестието му!

Такива ликуващи и подигравателни викове се разнасяха от всички страни. Арабите ритаха мъртвото тяло, удряха го с юмруци, блъскаха го с приклади и презрително го заплюваха. Бях се освободил от напрежението си. Имах усещането, сякаш се бях изплъзнал от някаква неизбежна смъртна опасност и след като си поех дълбоко дъх, започнах да наблюдавам суетнята на темпераментните синове на тази изгаряща под слънчевата жар страна, които, увлечени в трескавата си радост около убитото животно, изобщо не ме бяха забелязали.

— Машаллах, мътните го взели! — обади се Корндьорфер. — Ама ква шумотевица и кви крясъци! Ще си гледам само сеира, дали ще се сетят да благодарят!

— Ама ди бахт — какво щастие, че се появи толкова навреме! — разнесе се глас зад мен.

Беше човекът, който се бе озовал под лапите на лъва в миговете, преди да го убия. Имаше висока, слаба, но жилеста фигура, а лицето му изглеждаше кажи-речи черно от силния слънчев загар. В тъмните му пронизващи очи гореше странна светлина. Един гневен поглед от тях лесно можеше да накара дори и някой смелчак да загуби самообладание.

— Не на мен, а на Бога се пада прославата, че те избави! — отвърнах аз, може би малко по-недружелюбно, отколкото всъщност желаех. Чувствах, че на този човек никога не бих се доверил.

— Да, на Аллах прославата, а на теб благодарността! — съгласи се той като плъзна по мен остър и изпитателен поглед. — Ти си чужд сред чадата на пустинята, нали?

— Дошъл съм от Алмания, за да убия Асад Бей, Удушвача на стада.

— Ти го уби. Аллах те е дарил с благословията си и със своята милост.

След тези думи той се обърна към все още крещящите и ликуващи араби:

— Оставете на мира Господаря с голямата глава! Той вече чу колко голям е позорът му и душата му ще се всели в кожата на бълха. Хайде, мъже, да благодарим на Аллаха, че ни спаси! Коленичете и се помолете със свещената фатиха.

Ал фатиха е първата сура от Корана, която играе главна роля при всички по-важни и благочестиви начинания на мюсюлманите. Мъжете коленичиха с лица, обърнати на изток, и монотонно започнаха да се молят.

В името на всемилостивия Аллах! Хвала и слава на господаря на вселената, всемилостивия, който ще властва на съдния ден. Само на теб искаме да служим и на теб искаме горещо да се помолим, за да ни поведеш по правия път, пътя на онези, които са огрени от милосърдието ти, а не по пътя на онези, на които се гневиш, нито по пътя на заблудените!

След като свършиха молитвата си, те най-сетне ми обърнаха внимание.

Въпросите и хвалебствията им нямаха край и продължиха, докато най-после един от тях ме хвана за ръката и ме дръпна настрани.

— Ти си искал само да си отпочинеш под покрива на арабина, но ще трябва да останеш при нас още много дни! Аз съм старейшината на бивака и ще ти дам шатрата си, за да живееш тук, докато ти харесва.

— Благодаря ти, приятелю на странника, но пътят ми е дълъг, а целта ми е още далече. Ще взема кожата на лъва и ще продължа.

— А коя е твоята цел? — попита ме човекът, който пръв ме беше заговорил.

— Тимбукту — отвърнах аз, защото не смятах, че ще е много уместно да спомена Баб ал Гуд.

— Тогава би могъл да яздиш заедно с мен, тъй като се числя към воините на уелад сдиманите, които живеят на юг. Но съм принуден да чакам тук един от нашите мъже, който отиде с едно поръчение до града на френците.

Последните му думи ме накараха да застана нащрек. Той беше един от гостите, споменати от стареца.

— Не мога да чакам. Но ти и без друго яздиш по-хубави камили от мен и ще успееш да ме догониш.

— Колко мъже те придружават?