Карл Май - Разбойнически керван

Заемайки повече от сто и двайсет хиляди квадратни мили, Сахара се е ширнала от Кап Бланко до планинските скатове на Нилската долина и от Риф до горещите и душни гори на Судан. Подразделят я на какви ли не части. Граничещата със земите по поречието на Нил Либийска пустиня преминава на запад в същинската Сахара, за която поетът пише следното:

дотам, где в слънчевия зной

пустинната Хамада се простира,

във жаркия й пясък той

едничко свежо стръкче не намира…

а оттам нататък пък започва Сахел и стига чак до крайбрежието на Атлантическия океан. Арабите различават: обитаемата пустиня — Фиафи, необитаемата — Кела, покритата с по-ниски храсти — Хайтия, горската част — Гоба, каменистата — Серир, осеяната с по-големи каменни блокове — Сахел или Техама и най-накрая пустинята, из която се простират подвижните странстващи дюни, наричат Гуд.

Съвършено неправилен е възгледът, че Сахара представлява низина, която е разположена по-ниско от морското равнище. По-скоро пустинята е обширно плато с надморска височина между триста и седемстотин метра и съвсем не е с толкова еднообразен релеф, както се е смятало по-рано.

Последното се отнася най-вече до източната част на същинска Сахара, защото тя посреща странника малко по-дружелюбно от западната Сахел, която е истинската сцена на ужасите, разиграващи се в пустинята, и на страшните летящи пясъци, струпвани от вятъра във формата на придвижващи се напред вълни, които бавно странстват из пустинята. Оттам идва и името Сахел — Странстващо море. Естествено, подвижните пясъци извънредно много пречат на развитието на каквато и да било растителност, особено като се има предвид и липсата на извори и кладенци, без които е немислимо възникването на оазиси. Изсъхналата песъчлива почва успява едва-едва да изхрани няколко вида съвършено безполезни сололюбиви растения, както и най-много още тук-там някой и друг сух храст тимиан (Вид храстово растение, от което се получава етерно масло. Б. пр.), магарешки тръни, както и хилави бодливи мимозови храсти. През нажеженото пясъчно море не се скита дивият лъв, макар поетът да твърди: «Лъвът е царят на пустинята». По напечената от жаркото слънце земя намират удобно съществуване само змии, скорпиони и чудовищни бълхи, а даже и мухите, придружаващи керваните на известно разстояние навътре в пустинята, скоро измират по пътя. И въпреки всичко човекът дръзва да навлезе под този слънчев зной и да се опълчи срещу опасностите, които го заплашват от всички страни. Вярно, твърде често описанието им е пресилено, но все пак от тях остава достатъчно, за да ви охлади копнежа по една «езда в пустинята», чиито жертви могат да се видят в Сахела по-често, отколкото в по-богатата на вода същинска Сахара. Там лежат изсушените от слънчевите лъчи трупове на хора и животни един до друг и един върху друг в най-ужасни пози. Един от тях все още държи в останалата си без плът ръка празния мех за вода. Друг пък като обезумял е разровил земята под себе си, за да намери някаква прохлада и влага. Трети мумифициран труп продължава да седи върху избеления скелет на своята камила, а тюрбанът още покрива голия му череп. Четвърти пък е коленичил на земята с лице, обърнато на изток към Мека, и със скръстени на гърди ръце. Както подобава на благочестивия мюсюлманин, последната му мисъл е била отправена към Аллаха и неговия Пророк.

И въпреки всичко на пустинята е отредено да изпълнява строго определена функция в огромния дом, съграден от природата на земята. Тя представлява пещта, от която нажежените въздушни маси се издигат и биват отнесени далеч на север, за да се спуснат там отново на земята и да дадат на северните райони необходимата топлина и живот. Мъдростта на Твореца не търпи разточителство и още отначало тя се е погрижила за благодатното уравновесяване на силно контрастиращите крайности.

Спечелилата си ужасна слава Баб ел Гуд се намира приблизително на двайсет и един градуса северна ширина на границата между Сахара и Сахел, където се срещат земите на туарегите или имошарите с територията на племената тебу или теда.

Граничните условия на тези земи придават и на обитателите им нещо като постоянна готовност за борба. Непрестанният западен вятър непрекъснато тласка на изток странстващите пясъчни хълмове на Сахел, докато най-сетне при Баб ал Гуд те се натъкнат на скалите на Серира, издигат се нависоко и изпълвайки с неумолимо постоянство долини, клисури и всякакви падини, образуват дълбоки пясъчни натрупвания, на които липсва всякаква влага, тъй че те не могат да се слегнат и да се превърнат в по-здрава земна маса. Тежко и горко на пътника, попаднал в такова коварно пясъчно море! Само преди броени мигове камилата му е чувствала сигурната камениста земя под копитата си, но изведнъж тя потъва до корем във финия лек пясък. Животното прави мощно усилие, за да се изтръгне и да се върне обратно, но така само пропада още по-надълбоко в нажежената огромна маса от песъчинки. Ездачът не смее да слезе от седлото, защото така неминуемо и бързо ще потъне. Започва да се бори срещу ноктите на пясъка, които го сграбчват все по-здраво и по-здраво. Камилата продължава да прави отчаяни движения и затъва все повече и повече, докато накрая цялата изчезва. Бахр ал Гуд, Морето на дюните, пълзи нагоре по тялото на ездача, обгръща краката, хълбоците му, стига до раменете. Нещастникът не може вече да се движи. Обръща глава към свещената Кааба, «Аллах керим, да бъде волята Божия, Аллах е милостив!» шепнат бледите му сухи устни, преди пясъкът да ги затвори завинаги. Дюната стяга гърдите му, очите се затварят, с лек шум долита ангелът на смъртта, високо горе се рее брадатият лешояд. Той е наблюдавал последната борба на странника, но бавно размахвайки могъщите си криле, птицата се отдалечава във все по-нависоко издигаща се спирала, защото много добре знае, че пясъците изцяло ще погълнат жертвата си, без да благоволят да й отстъпят макар и малка част от плячката.