Карл Май - Разбойнически керван

— Емери Ботуел! — възкликнах изненадано.

Познавах този майсторски изстрел. Вече бях виждал такива дупки в челата на не един и двама индианци, осмелили се да се приближат твърде много до безпогрешната карабина на моя английски приятел. Ето защо можех с голяма сигурност да предположа, че неговото огнестрелно оръжие си беше казало тежката дума и тук. Без съмнение бяха изминали най-малко три седмици, откакто бяха дадени тези изстрели — разбрах го по височината на натрупания пясък, както и по някои други белези. Казах си, че този тук едва ли ще е единственият мъртвец, убит от куршума на тайнствения отмъстител, мъртвец, чиито кости щяха да останат да се белеят в пустинята. Сигурно съдбоносните инициали щяха да носят смърт на всеки, по чиито дрехи или оръжия ги забележеше отмъстителят.

И наистина, на известно разстояние от първия открих втори, а после и трети труп. Всичките бяха застреляни с куршум в челото на два пръста над основата на носа. Хеджан Бей си беше намерил страшен и неумолим враг, който сигурно нямаше да се успокои, докато не освободеше Рено Латреомон, или пък… докато не отмъстеше за него.

Малко по-нататък забелязах прясна диря, която пресичаше нашата посока. Тя беше оставена от самотно животно и отпечатъците бяха толкова малки, та предположих, че са от бишаринхеджина или поне от някоя мехари, една камила от онази превъзходна порода, която отглеждат туарегите. Такава мехари често превъзхожда по бързина, издръжливост и по способността си да понася жажда и глад дори и бишаринхеджините и особено за женските се плащат извънредно високи цени.

Животното, минало оттук, е било женска камила, понеже задните му крака оставяха по-широка диря от предните. Отпечатъците не бяха дълбоки, но не бяха и много плитки. Следователно то е имало средно тежък товар. Явно на гърба си е носело само своя ездач. А той е бил или преследван човек, или пък разбойник, а може би даже и някой от онези бързи пратеници, които кръстосват пустинята във всички проходими посоки на бързоногите си животни. Последното ми предположение не изглеждаше особено вероятно, защото човекът се беше насочил към самия център на Серира, където един бърз куриер нямаше никаква работа. Но какво ли пък щеше да прави и един разбойник там, където не бе възможно да намери каквато и да било плячка? Значи все пак оставаше да е някой беглец, който търсеше уединено място, за да се скрие, а може би беше и кръвен отмъстител, открил някой усамотен бир (Кладенец. Б. нем. изд.), откъдето предприемаше зловещите си набези.

Следите бяха съвършено ясно очертани, а в задната част на нито един от отпечатъците не се забелязваше «опашка», което неизбежно става при по-бърз бяг на животното. Следователно човекът беше яздил бавно и беше минал оттук най-много преди пет минути. Без съмнение този самотен ездач бе необичайно явление на това място и естествено привлече цялото ми внимание. Направих на моите дири един знак, който сочеше на спътниците ми спокойно да продължат в нашата стара посока и после, като свърнах настрани, поех по новооткритата следа.

— Х-хайн, х-хайн!

При този вик моята хеджина отхвърли назад глава и се понесе като вихрушка между дюните. Ако теренът беше равен, сигурно само след десетина минути щях да забележа преследвания от мен човек, но тъй като пясъчните хълмове ми пречеха да виждам по-надалеч, успях да го зърна едва след като се намирах вече твърде близо подир него.

— Ррр-е — стой! — подвикнах му аз.

Той чу вика ми, незабавно дръпна поводите на животното си, една много красива мехари, и я обърна към мен. Щом ме забеляза, веднага грабна дългата си кремъклийка от ремъка на седлото.

— Ес селяме алейкум — да бъде мир между теб и мен! — поздравих го аз, без да посегна към някое от оръжията си. — Закачи си пушката пак на серджа, защото ти разрешавам да ме наричаш свой приятел!

Той ми хвърли смаян поглед.

— Ти ми позволяваш? А откъде знаеш дали аз ще ти дам подобно разрешение?

— Не е необходимо да ми го даваш, човече, понеже вече си го взех.

— Как ти е името, как се казва племето, към което принадлежиш?

Моята външност, облеклото и цялото ми снаряжение наистина му даваха право да ме смята за арабин. А както забелязах още от пръв поглед, самият той беше тебус. Тъмният, почти черен, цвят на кожата му, късата, силно къдрава коса, големите месести устни, както и леко изпъкналите скули ясно го отличаваха от бедуините и туарегите. Дали някое кръвно отмъщение го беше подтикнало да навлезе в Бахр ал Гуд? Не можех да си представя, че е възможно някъде сред странстващите дюни да има извор и все пак той нямаше никакъв голям мях за вода, а от задния издигнат край на седлото му висеше само един малък земземийе (Съд за вода. Б. нем. изд.), направен от кожа на газела. Редом с дългата кремъклийка човекът разполагаше с пълно бойно снаряжение. Под широкия си бял бурнус той носеше тесен елек от биволска кожа, който му служеше като броня срещу всякакви хладни и метателни оръжия.