Матю Райли - Храмът на инките

В просторната трапезария имаше още десетина мъже, облечени и въоръжени по същия начин. Всички носеха черни маски и очакваха отговора на Филип дьо Вилие.

— Не знам къде е — процеди през зъби монахът.

— Филип… — изхълца Морис Дюпон.

Опреният в слепоочието му пистолет изгърмя без предупреждение и изстрелът отекна в тишината на полупустото абатство. Главата на Дюпон се пръсна като диня и по лицето на дьо Вилие се стекоха капки кръв.

Никой извън манастира нямаше да чуе изстрела.

Абатството „Сан Себастиан“ се издигаше на близо хиляда и осемстотин метра над морското равнище, скрито сред заснежените върхове на френските Пиренеи. То беше „колкото може по-близо до Господ“, както казваха по-възрастните монаси. Най-близкият му съсед, прочутата обсерватория „Пик дю Миди“, се намираше на разстояние от почти двадесет километра.

Мъжът с пистолета се приближи до монаха от дясната страна на дьо Вилие и опря дулото на глока в главата му.

— Къде е ръкописът? — повторно попита той. Говореше с характерен баварски акцент.

— Не знам, казвам ви — отвърна дьо Вилие.

Бум!

Вторият монах политна назад и се строполи на пода. Около неравната дупка в главата му се образува червена локва. В продължение на няколко секунди тялото неволно трепереше и се мяташе като изскочила от аквариума риба.

Дьо Вилие затвори очи и започна да се моли.

— Къде е ръкописът? — каза немецът.

— Не зна… Бум!

Падна още един монах.

— Къде е?

— Не знам!

Бум!

Внезапно глокът се завъртя и се насочи право към лицето на дьо Вилие.

— Питам те за последен път, брат дьо Вилие. Къде е Ръкописът на Сантяго?

Монахът не вдигна клепачи.

— Отче наш, който Си на небето, да се свети…

Немецът понечи да натисне спусъка.

— Чакайте! — обади се някой от другия край на редицата.

Убиецът се обърна и видя, че един възрастен йезуит се изправя.

— Моля ви! Моля ви! Стига вече, стига. Ако ми обещаете, че няма да убиете никого повече, ще ви кажа къде е ръкописът.

— Къде е? — попита немецът.

— Насам — отвърна старият монах и закрачи към библиотеката. Убиецът го последва в съседното помещение.

Скоро двамата се върнаха. В лявата си ръка облеченият в черно мъж носеше голяма книга с кожена подвързия.

Макар че не виждаше лицето му, дьо Вилие се досещаше, че немецът широко се усмихва под черната маска.

— А сега си вървете. Оставете ни в мир — каза старият монах. — Оставете ни да погребем мъртвите.

Убиецът като че ли се замисли за миг. После се обърна и кимна на хората си.

В отговор въоръжените вдигнаха едновременно автоматите си и откриха огън по редицата коленичили йезуити.

Монасите бяха разкъсани на парчета. Избухваха глави, части от човешки тела летяха във въздуха.

След секунди всички йезуити бяха мъртви, освен един: старият монах, който бе дал ръкописа на немците. Той стоеше съвсем сам сред кръвта на другарите си и се взираше в своите мъчители.

Водачът им пристъпи напред и насочи глока си към главата му.

— Кои сте вие? — предизвикателно попита йезуитът.

— Ние сме Schntz Staffeln Totenkopfverbande — отвърна убиецът.

Очите на монаха се разшириха.

— Мили Боже… — ахна той.

Немецът се усмихна.

— Даже Той не може да те спаси.

Бум!

Глокът за последен път изгърмя. Убийците напуснаха абатството и изчезнаха в нощта.

Изтече цяла минута, после още една.

Манастирът тънеше в тишина.

Окървавените трупове на осемнадесетте йезуитски братя лежаха проснати на пода.

Убийците изобщо не го бяха забелязали.

То беше високо над тях, скрито в тавана на огромната трапезария — нещо като таванско помещение, отделено от самата трапезария с тънка, облицована с дърво стена. Частите на ламперията бяха толкова стари и разкривени, че цепнатините помежду им се бяха разширили.

Ако се бяха вгледали внимателно, убийците щяха да го видят — надничащо през една от тези цепнатини и премигващо от страх.

Разширено от ужас човешко око.

Северен Феърфакс Драйв 3701,

Арлингтън, Вирджиния

Офиси на Управлението за съвременни военни проучвания

към МО на САЩ

Понеделник, 4 януари 1999 г., 05:50

Крадците действаха бързо — знаеха точно къде отиват.

Бяха избрали съвършения момент за нападението си. Шест без десет. Десет минути преди края на дежурството на нощните пазачи. Десет минути преди началото на дежурството на дневните пазачи. Нощните пазачи бяха уморени, постоянно си поглеждаха часовниците и нямаха търпение да се приберат вкъщи. Сега бяха най-уязвими.