Матю Райли - Храмът на инките

Наш се размърда на мястото си.

— Уолтър — рече той и кимна на очилатия плешив мъж, който седеше от отсрещната страна на пътеката, — ела да ми помогнеш. Разказвам на професор Рейс за идола.

Уолтър Чеймбърс се изправи и се настани срещу Уилям. Той беше дребен човек с три четвърти плешива глава и приличаше на книжен плъх.

— Уилям Рейс. Уолтър Чеймбърс — представи ги Наш. Уолтър е антрополог от Станфорд. Специалист по централно — и южноамерикански култури — майте, ацтеките, олмеките и особено инките.

Чеймбърс се усмихна.

— Значи искате да чуете за идола?

— Така изглежда — рече Рейс.

Инките го наричали „Духа на народа“. Бил е от камък, но от някаква странна скална порода, лъскав и черен със съвсем тънки лилави жилки.

Той бил най-ценното нещо за инките. Смятали го за свое сърце и душа. Говоря буквално. За тях Духът на народа бил нещо повече от обикновен символ на тяхното могъщество. Те виждали в него истинския, буквалния източник на това могъщество. И наистина, имало легенди за неговите вълшебни способности. Можел да успокоява и най-свирепите животни. Или, ако го потопели във вода, той пеел.

— Пеел ли? — изненада се Рейс.

— Да потвърди Чеймбърс. — Пеел.

— Хм, добре. И как изглежда този идол?

— Видът му е описан в много извори, включително в двата най-изчерпателни труда за завладяването на Перу, „Relaciyn“ на Херес и „Кралските бележки“ на де ла Вега 2 2 Гарсиласо де ла Вега. Кралски бележки за империята на инките и обща история на Перу. 1609 г. — Б.пр. . Но описанията се разминават. Някои твърдят, че бил висок трийсетина сантиметра, други — само петнайсетина, едни казват, че бил красиво изсечен и гладък, други че бил груб и с остри ръбове. Всички описания обаче са съгласни за едно — Духът на народа имал форма на озъбена глава на ягуар.

Чеймбърс се наведе напред.

— В мига, в който научил за идола, Ернандо Писаро решил, че трябва да го притежава. Още повече след като прислужниците от светилището в Пачакамак му го измъкнали под носа. Виждате ли, Ернандо Писаро навярно е бил най-безмилостният от братята Писаро, дошли в Перу. Предполагам, че днес биха го нарекли психопат. Според някои данни той подлагал на мъчения населението на цели села — само заради удоволствието. А търсенето на идола му станало мания. Село след село, град след град, където и да отивал, искал да му съобщят къде е идолът. Но колкото и местни да измъчвал, колкото и села да опожарявал, инките не му казали къде е безценният им идол.

Но през хиляда петстотин трийсет и пета година Ернандо някак си открил къде го крият. Пазели го в огромно каменно подземие в Кориканча, прочутия Храм на слънцето, разположен в центъра на обсадения Куско.

За негово нещастие, Ернандо стигнал до столицата на инките, само за да види, че един млад княз на име Ренко Капак бяга с идола през редиците на испанците и местните жители. Според средновековните монаси, които са го чели, Ръкописът на Сантяго подробно разказва как Ернандо преследвал Ренко — поразителна гонитба из Андите и джунглите на Амазонка.

— Предполага се, че ръкописът също разкрива — обади се Наш, — къде е бил оставен накрая Духът на народа.

Значи търсеха идола, помисли си Рейс.

Но не каза нищо. Главно защото просто му се струваше глупаво.

Защо армията на Съединените щати пращаше група ядрени физици в Южна Америка по следите на някакъв изчезнал идол на инките? При това на основата на четиристотингодишен латински ръкопис. Спокойно можеха да използват пиратска карта.

— Знам какво си мислите — рече Наш. — Ако някой преди седмица ми беше разказал същата тази история, щях да мисля като вас. Но допреди две седмици никой не знаеше къде е Ръкописът на Сантяго.

— Обаче сега е при вас — отбеляза Рейс.

— Не — рязко отвърна полковникът. — Имаме негово копие. Оригиналът е у някого другиго.

— У кого?

Наш кимна към папката в скута на Уилям.

— Прочетохте ли статията за йезуитските монаси, убити в манастира си в Пиренеите?

— Да…

— Осемнайсет монаси. Всички застреляни отблизо с мощно оръжие. На пръв поглед е дело на алжирски терористи. Те често нападат усамотени манастири и обичайният им начин на действие е да убиват жертвите си от упор. Естествено, френската преса представя нещата така. Но — Наш предупредително повдигна показалец, — пресата не знае, че по време на тази касапница един от монасите е успял да избяга. Американски йезуит, командирован във Франция. Скрил се на тавана. След като френската полиция го разпитала, бил предаден на нашето посолство в Париж. Там пак бил разпитван, този път от представител на ЦРУ.