Конн Иггульден - Смъртта на царете

Гласът му се сниши до дрезгав шепот и той посегна и притисна ръка към корема й.

— Моля те… — прошепна тя, но той сякаш не я чу.

Ръката му се задържа върху издутия й корем.

— О, да, ти имаш тази красота, Корнелия.

— Моля те, уморена съм. Искам да си отида вкъщи. Съпругът ми…

— Юлий? Много недисциплиниран младеж. Не пожела да се откаже от тебе. Знаеш ли това? Сега вече разбирам защо.

Пръстите му посегнаха нагоре към гърдите й. Издути и болезнени на този етап от бременността, те почиваха натежали в мамилария; тя затвори очи в безпомощна агония, когато усети пръстите му да обхващат едната. Сълзи се събраха в очите й.

— Каква прекрасна тежина — прошепна той с глас, пресекнат от прилив на страст.

Без предупреждение се наведе и притисна уста към нейната, напъха език между устните й. Вкусът на вино я накара да се задави… и той се отдръпна и избърса устни с опакото на ръката си.

— Моля те, не наранявай бебето — каза тя отмаляло.

Сълзите бликнаха и видът им като че ли отврати Сула. Устата му се изкриви раздразнено и той се обърна.

— Върви си. Носът ти тече и моментът се развали. Е, ще има и друг.

Напълни чашата си от амфората, докато тя излизаше от стаята, почти задушена от хлипове, с очи, заслепени от блестящите сълзи.

Юлий изрева и хората му нахлуха в малкия двор, където Гадитик се биеше с последните въстаници, и ги нападнаха във фланг. Настана паника и римляните се възползваха от нея; бунтовниците започнаха да падат, посечени от мечовете им. За секунди срещу легионерите останаха не повече от двадесет души и Гадитик извика заповеднически:

— Хвърлете оръжията!

Последва минута колебание, после се чу дрънчене — мечовете и камите паднаха на плочите и враговете най-накрая замряха, задъхани, целите облени в пот; но започваха да чувстват момента на радостно неверие, който идва, когато човек разбере, че е оцелял, а другите са загинали.

Легионерите бързо ги обкръжиха. Лицата им бяха сурови.

Гадитик изчака, докато отнесат мечовете на бунтовниците. Те се бяха скупчили и гледаха намръщено.

— Убийте ги — изсъска Гадитик и легионерите се хвърлиха напред за последен път.

Чуха се викове, но всичко свърши бързо и в малкия двор отново настана тишина.

Юлий си пое дълбоко дъх, за да прочисти дробовете си от миризмата на дим, кръв и изтръгнати черва. Закашля се и плю на камъните, после изтри меча си в един труп. Острието беше изпонащърбено и почти безполезно. Щяха да му трябват часове, за да премахне нащърбеното, и беше по-добре да вземе нов меч от складовете. Започна да му се повдига и той се съсредоточи упорито върху острието, започна да мисли какво още трябва да се направи, преди да се върнат на „Акципитер“. И преди беше виждал купчини трупове и тъкмо този спомен от сутринта след смъртта на баща му го накара внезапно да повярва, че усеща миризмата на горяща плът.

— Мисля, че това бяха последните — каза Гадитик.

Пребледнял от изтощение, той стоеше превит на две, подпрял ръце на коленете си.

— Ще изчакаме да съмне, преди да проверим всички къщи, да не би да са останали още скрити въстаници. — Изправи се и премигна от болка, когато гръбнакът му припука. — Хората ти закъсняха, Цезар. За известно време останахме с оголен фронт.

Юлий кимна. Помисли дали да каже какво му беше струвало, за да стигне до центуриона, но предпочете да замълчи. Светоний се хилеше насреща му. Държеше някакъв парцал, притиснат до бузата си, за да спре кръвта от някаква порезна рана. Юлий се надяваше, че като го шият, ще го боли.

— Той се забави, за да ме спаси, центурионе — чу се един глас.

Управителят се беше свестил и сега се облягаше тежко на раменете на двамата легионери. Ръцете му бяха морави и невероятно подути, изобщо не приличаха на човешки ръце.

Гадитик забеляза невероятно изцапаната тога, цялата в кръв и мръсотия. Очите на управителя бяха уморени, но гласът му беше достатъчно силен, въпреки премазаните устни.

— Управителят Павел? — попита Гадитик и отдаде чест, когато управителят кимна. — Чухме, че си мъртъв, господарю — добави центурионът.

— Да… и на мене за миг ми се стори, че е така.

Управителят вдигна брадичка и устата му се изви в лека усмивка.

— Добре дошли в крепостта ми.

Клавдия хлипаше. Тубрук я прегърна през раменете. Бяха сами в кухнята.

— Не знам какво да правя — каза тя с глас, задавен от туниката му. — Той непрекъснато я тормози, а тя е бременна…

— Успокой се де, успокой се… — Тубрук я потупа по гърба. Мъчеше се да овладее страха, който го бе обзел, когато видя по прашното лице на Клавдия следи от сълзи.