Конн Иггульден - Смъртта на царете

— Добра работа — каза мъжът на стола.

Юлий го погледна. Сега, отблизо, видя, че е бил брутално измъчван. Лицето му беше подуто и изкривено, пръстите му бяха счупени и стърчаха под немислими ъгли. Треперене обзе тялото на пленника и Юлий реши, че се опитва да не изгуби и малкото си останало самообладание.

— Срежете му въжетата — каза той и когато въжетата паднаха, помогна на затворника: виждаше колко му е трудно да се задържи на крака…

Мъжът се опита да стисне облегалката на стола, но изстена от болка и очите му за секунда се подбелиха. После успя да се изправи, подкрепян от Юлий.

— Кой си ти? — попита Юлий; чудеше се какво ще правят с този човек.

— Управителят Павел. Може да се каже… че това е моята крепост.

Мъжът затвори очи, надвит от изтощение — и от облекчение. Юлий видя смелостта му и се изпълни с уважение.

— Още не е, управителю — отвърна той. — Горе се бият жестоко и трябва да се връщаме там. Предлагам да те заведем някъде на сигурно място да изчакаш. Не изглеждаш в състояние да се биеш.

В действителност мъжът изглеждаше полумъртъв, кожата му беше отпусната и сива. Беше петдесетинагодишен, с широки рамене и шкембе. „Може би някога е бил войник“, прецени Юлий, но времето и изнеженият живот бяха отнели силата му, поне телесната. Управителят се държеше на крака с видимо усилие на волята.

— Ще вървя с вас, докато мога. Ръцете ми са осакатени, така че не мога да се бия. Но искам да изляза от тая смрадлива дупка.

Юлий бързо кимна и даде знак на двама от войниците.

— Внимателно го подхванете. Ако стане нужда, го носете. Трябва да вървим да помогнем на Гадитик.

След това изтича нагоре по стълбите; вече мислеше за битката, която го чакаше.

— Ела, управителю. Облегни се на мен — каза единият от последната двойка войници и подложи рамо да поеме тежестта на доскорошния пленник.

Управителят извика, когато раздвижи счупените си ръце, после стисна зъби, за да преодолее болката.

— Изведете ме бързо оттук — заповяда той. — Кой е офицерът, който ме освободи?

— Казва се Цезар, господарю — отвърна войникът, когато бавно запристъпваха напред.

Болката надви управителя още на първото стълбище, той припадна и вече можеха да вървят по-бързо — носеха го.

Сула се усмихна и отпи голяма глътка от сребърната си чаша. Лицето му беше зачервено от виното и очите му плашеха Корнелия: тя седеше на кушетката, която й бе посочил.

Неговите хора я бяха прибрали посред горещия следобед, когато най-силно усещаше тежестта на бременността си. Тя се мъчеше да скрие от диктатора неудобството и страха си, но ръцете й леко трепереха — държеше чаша студено бяло вино, което й беше предложил. Отпи малко, за да не го разсърди, но искаше само едно — да се махне от позлатените му покои и да се върне в сигурния си собствен дом.

Очите му наблюдаваха всяко нейно движение и тя едва издържаше погледа му. Мълчанието тегнеше помежду им.

— Удобно ли ти е? — попита той накрая. Леко заваляше думите и от това тръпка на паника разтърси цялото й тяло.

„Успокой се — каза си тя. — Детето ще почувства страха ти. Мисли за Юлий. Той би искал да си силна“. И проговори с почти уверен глас:

— Хората ти са помислили за всичко. Отнасяха се добре с мене, макар че не казаха защо си пожелал да ме видиш.

— Пожелал? Хубава дума — отвърна той с мек глас. — Повечето хора никога не биха използвали тази дума за жена, на която й предстои да роди след колко… може би по-малко от месец?

Корнелия го изгледа неразбиращо. Той изпразни чашата си и примлясна от удоволствие. Стана рязко, обърна се с гръб към нея и напълни чашата от една амфора, като остави запушалката да падне и да се търкулне на мраморния под.

Тя я загледа като хипнотизирана как постепенно забавя въртенето си. Когато запушалката спря, Сула проговори отново с ленив, почти интимен тон:

— Казват, че жените били най-красиви, когато били бременни, но това невинаги е вярно, нали?

Пристъпи по-близо до нея и направи широк жест с чашата; няколко капки плиснаха през ръба й.

— Аз… не знам, господарю…

— О, виждал съм ги. Рошави и мучащи, с изприщена потна кожа. Прости жени от народа, но… но истинските римски благороднички…

Приближи се още повече към нея и тя едва се сдържа да не се дръпне. В очите му се появи блясък и тя понечи да изпищи, но щеше ли да я чуе някой? Щеше ли някой да посмее да се намеси?

— Римската благородничка е зрял плод, кожата й блести, косата й е гладка и лъскава…