Конн Иггульден: Смъртта на царете

Внезапен удар свали повредения шлем от главата му и студеният нощен въздух го лъхна. Беше приятно и Юлий се засмя, пристъпи напред, пресрещна щита на един неприятел и го повали пред краката на другарите си.

— „Акципитер“! — извика той изведнъж.

„Ястреб“. Това щеше да е достатъчно. Чу гласове да му отвръщат, отново изрева бойния вик и се сниши пред един закривен меч, който приличаше по-скоро на косер, отколкото на бойно оръжие. Ответният му удар разпра бедрото на мъжа и той се строполи като подкосен.

Другите легионери се събраха край него: осмина от неговото отделение бяха изкачили стената, шестима от първите бяха оцелели от атаката на стрелците. Държаха се заедно и бунтовниците започнаха да се огъват; купчината трупове около легионерите растеше.

— Ние сме войници на Рим — изсумтя един от тях. — Най-добрите на света. Хайде, какво се туткате?!

Юлий му се усмихна и отново изкрещя името на галерата — и чу как някой подхваща бойния вик. Надяваше се, че Пелитас ги чува. Някак си не се съмняваше, че грозникът е оцелял.

Пелитас беше намерил наметало, окачено на една кука, и се беше увил с него, за да скрие туниката и извадения си меч. Усещаше се уязвим без бронята, но хората, които изтрополиха край него, дори не го погледнаха. Чу съвсем наблизо рева на легионерите и предизвикателните им викове и разбра, че е време и той да влезе в боя.

Взе факла от една стойка на стената и се присъедини към бунтовниците, които тичаха към дрънченето на оръжията. Богове, колко много бяха! Вътрешната крепост представляваше лабиринт от порутени стени и празни помещения — място, което трябваше да се разчиства с часове: на всяка стъпка можеше да ги чака засада или дъжд от стрели. Заобиколи един ъгъл в тъмното, без никой да му обръща внимание, анонимен за няколко скъпоценни мига. Движеше се бързо, опитваше се да не изгуби посоката сред криволиците и завоите и се озова пред северната стена при група стрелци, които се целеха внимателно, със сериозни и спокойни изражения. Вероятно част от хората на Гадитик все още бяха извън стената, макар че в двора край главната порта се чуваха заповеди на латински. Някои бяха влезли вътре, но краят на битката още не беше настъпил.

Сигурно поне половината град се беше изсипал да брани крепостта, помисли той сърдито, докато наближаваше стрелците. Един го изгледа остро, когато се приближи, но само кимна и без да бърза, изстреля стрелата си в купчината мъже долу.

Пелитас скочи и блъсна двама от стрелците от стената. Тримата други се обърнаха ужасени и го видяха как отмята наметалото и вдига късия си меч.

— Добър вечер, момчета — каза той спокойно и дори весело.

Една стъпка напред — и вкара меча си в гърдите на най-близкия. Избута с коляно трупа от стената и в същия миг една стрела го прободе в хълбока. Само перата останаха да стърчат от корема му и той изстена, когато лявата му ръка ги стисна почти без участие на волята. С усилие замахна с меча и сряза гърлото на по-близкия стрелец, който тъкмо опъваше лъка си.

Последният, най-далече от него, го беше прострелял. Трескаво се мъчеше да измъкне друга стрела, но страхът го правеше тромав и Пелитас стигна до него с вдигнат меч, готов за удар. Мъжът отстъпи назад в паника, извика и падна от стената. Пелитас бавно се отпусна на едно коляно; дъхът болезнено дращеше в гърлото му. Нямаше никой наблизо и той остави меча и посегна да счупи стрелата. Нямаше да я извади — всички войници бяха виждали как при такова нещо бликва кръв и прободеният умира.

Стисна стрелата, но можа само да я извие; изстена от болка. Хълбокът му беше целият в кръв, главата му се замайваше. Той изръмжа от болка и пречупи стрелата. После измърмори:

— Трябва да намеря другите.

Ръцете му трепереха, но той стисна меча колкото можеше по-здраво и се изправи, затиснал раната с другата си ръка.

Гадитик фрасна поредния нападател в зъбите с опакото на ръката си, а след това го отметна с къс удар в ребрата. Крепостта беше пълна с бунтовници — повече, отколкото малкият остров можеше да изхрани, беше сигурен в това. Въстанието навярно беше привлякло и хора от полуострова, но вече беше твърде късно да се тревожи за това. Спомни си как младият офицер го беше запитал колко са враговете и как той го беше укорил. Може би трябваше да се погрижи за подкрепления. Не беше лесно да се предскаже как ще завърши нощта.

Беше започнала добре, часовите бяха отстранени бързо, почти за миг. Десет мъже се бяха изкатерили по стълбите и отвориха вратата, преди някой вътре да разбере какво става. После от тъмните постройки изригнаха войници — навличаха броните си в движение. Тесните проходи и стръмните стъпала правеха от лабиринта истински рай за стрелците и само слабата светлина свеждаше пораженията до сравнително леки рани, макар че Гадитик беше загубил един войник, прострелян в устата.