Конн Иггульден - Смъртта на царете

Той намести стълбата, докато горната й част не се захвана за нещо, и също се покатери — внимателно, понеже нямаше кой да го крепи отдолу. Спря, преди да стигне ръба, за да не го забележат евентуални стрелци. Но нямаше време да преценява ситуацията — прехвърли се през зъберите и скочи в тъмнината долу.

Приклекна и се огледа. Хората му го чакаха в сянката на стената. Груба трева бе поникнала сред старите камъни пред тях. Тук много лесно можеха да ги набучат със стрели, така че трябваше бързо да се махнат. Другите отделения не бяха спирали и вече бяха пресекли разстоянието до вътрешната стена. Юлий се намръщи. И втората стена беше висока колкото първата, само на двадесет крачки от нея, но стълбите им бяха останали отвън и те бяха хванати в капан между стените, точно както бяха предвидили древните архитекти. Изруга тихо. Хората му го гледаха и очакваха бързото му решение.

И тогава в крепостта зазвъня камбана и тежките тонове отекнаха в тъмнината.

— Сега какво, господарю? — попита Пелитас някак отегчено.

Юлий си пое дълбоко дъх; усети как нервите му се поуспокояват.

— Ако останем тук, сме мъртви. Скоро ще започнат да хвърлят факли долу, за да ни осветят и стрелците да ни виждат. Ти си най-добрият в катеренето, Пелитас, затова сваляй бронята и опитай да се качиш на вътрешната стена и да ни хвърлиш въже. Камъните са стари, все ще има някакви цепнатини, за които да се захванеш.

Пелитас веднага почна да смъква бронята си, а Юлий се обърна към другите:

— Трябва да вземем стълбата. Ако Пелитас не успее, ще сме лесни мишени за стрелците. Стената е висока петнадесет стъпки, все трябва да успеем да вдигнем най-леките двама до върха, за да я хванат и да я изтеглят.

Чу викове в крепостта — бунтовниците най-вероятно съсредоточаваха силите си срещу атаката на Гадитик. Но и за неговите войници времето изтичаше.

Мъжете бързо разбраха плана и тримата най-едри се хванаха здраво за ръце и запънаха гърбове в тъмните камъни на стената. Други двама се качиха върху тях и внимателно се обърнаха, за да могат също да се подпрат на камъните. Тримата най-долу изпъшкаха, когато тежестта притисна броните им. Металните плочи се впиваха в раменете им, но без тях нечия ключица можеше да се счупи. Никой не каза нищо, но Юлий видя, че няма да могат да изтраят дълго.

Обърна се към последните двама, които вече бяха свалили броните и сандалите си, кимна им и те се покатериха по човешката пирамида със същата скорост, с която се катереха по мачтите на „Акципитер“.

На двадесет стъпки от тях, при вътрешната стена, Пелитас притисна лице към студения сух камък и безмълвно изрече кратка отчаяна молитва. Пръстите му трепереха, докато напипваха тесните пролуки между камъните. Той се закатери, като се мъчеше да не вдига никакъв шум. Краката му търсеха опора. Дишаше тихичко през зъби, но чуваше дъха си толкова високо, че беше сигурен, че някой ще дотича да види какво става. За миг съжали, че е понесъл тежкия си меч, а не само въжето, увито около гърдите му, макар че не би могъл да си представи нещо по-лошо от това да се изкатери без оръжие. Но пък и да паднеше и да си строшеше кокалите също нямаше да е приятно.

Над себе си виждаше тъмния ръб на каменната стена, слабо осветен от сияние на факли — крепостта се защитаваше от петдесетте войници, водени от Гадитик. Усмихна се. Ако бунтовниците бяха професионални войници, вече щяха да са изпратили разузнавачи наоколо, за да разберат дали нападателите нямат подкрепления, или не са устроили засада. Хубаво беше човек да си знае работата.

Ръцете му затърсиха нагоре и накрая намериха добра опора — вековете бяха оронили един от ъглите на камъка. Ръцете му трепереха от изтощение, когато най-накрая стисна ръба на най-горния камък. Остана увиснал за миг: ослушваше се дали някой, застанал достатъчно наблизо, няма да го изкорми, докато се изкатерва на стената.

Затаи дъх и се ослуша, но не чу нищо. Стисна зъби, сякаш би могъл да прехапе страха — винаги усещаше страх в тези моменти, после се надигна и излази на стената. Клекна и полека извади меча, внимаваше да не издрънчи.

Намираше се в плътна сянка, невидим на тясната платформа, от която надолу водеха стъпала. Останки от ядене му показаха, че тук е имало часови, но той навярно беше отишъл да се бие срещу фронталната атака на портите, вместо да остане на поста си. Пелитас се усмихна на тази липса на дисциплина.

Бавно разви тежкото въже от гърдите и раменете си и завърза единия му край за ръждясала желязна халка, взидана в камъка. Подръпна да види дали ще издържи и пусна въжето надолу в тъмното.