Конн Иггульден - Смъртта на царете

Говориха си тихо цял час. Накрая тя сложи ръка на лакътя му и това положи началото на плахо привличане въпреки грозните неща, за които бяха говорили.

— Смятах със следващия отлив да изляза в морето — каза кисело Гадитик, — а не да участвам в парад.

— Значи си вярвал, че вече съм труп — отговори управителят Павел. — Но понеже съм само пребит, но жив, смятам, че е необходимо да покажа подкрепата, която ми оказа Рим. Това ще обезкуражи… всякакви по-нататъшни посегателства върху достойнството ми.

— Господарю, всички млади бойци на целия остров сигурно са били свикани в тази крепост, както и хора от континента. Половината семейства в града ще скърбят за загубата на син или баща. Показахме им достатъчно добре какво означава да не се подчиняваш на Рим. Те няма да въстанат отново.

— Така ли мислиш? — възрази Павел с мрачна усмивка. — Колко малко познаваш тези хора. Те се бият срещу нашествениците още откакто Атина е била център на света. Сега тук е дошъл Рим и те продължават да се бият. Онези, които умряха, сигурно са оставили синове, които ще вземат оръжията веднага щом пораснат. Това е трудна провинция.

Дисциплината попречи на Гадитик да продължи спора. Той копнееше да се върне в морето на борда на „Акципитер“, но Павел настоя четирима легионери да го пазят постоянно. Гадитик едва не отплува при тази заповед, но неколцина от по-старите войници се предложиха за доброволци — предпочетоха по-лесното задължение пред гоненето на пирати.

— Не забравяйте какво се е случило с последните му стражи — предупреди ги Гадитик, но заплахата беше напразна, защото те знаеха, че от кладата с трупове на бунтовници се вдига струя черен пушек, достатъчно висока, за да се види от левги разстояние.

С тази работа щяха да стигнат безопасно до пенсия.

Гадитик изруга под нос. До следващата година нямаше да му останат годни войници. Старецът, който Цезар беше довел на кораба, излезе много добър лечител, така че няколко от ранените щяха да бъдат спасени от ранно уволнение и бедност. Но все пак не можеше да прави чудеса и някои осакатени войници трябваше да бъдат свалени в следващото пристанище, за да чакат по-бавен търговски кораб, който да ги върне в Рим. Центурията беше загубила една трета от хората си в Митилена. Трябваше да повиши някои, но нямаше да може да замени двадесет и седемте загинали в боя — четиринадесет от тях бяха компетентни хастати, служили на „Акципитер“ повече от десет години.

Гадитик въздъхна. Добри мъже, загубили живота си само за да дадат урок на шепа разпалени младежи, опитващи се да изживеят историите, които са им разказвали дядовците им. Представяше си какви речи са държали, докато истината беше, че Рим бе докарал при тях цивилизацията и им беше позволил да видят какво може да постигне човек. А те се бореха само за едно — за правото да живеят в колиби от кал и да си чешат задниците; обаче не го знаеха. Не очакваше да са му благодарни — беше живял дълго и бе видял много, — но държеше да го уважават, а зле замисленият бунт в крепостта беше демонстрация на прекалено ниско уважение. Осемдесет и девет вражески трупа бяха изгорени призори. Мъртвите римляни бяха отнесени на кораба, за да бъдат спуснати в морето.

С такива сърдити мисли, бръмчащи в главата му, старият войник се запъти към града, облечен в най-хубавата си броня и следван от остатъците от оредялата центурия. От надвисналите тъмни тежки облаци ги заплашваше проливен дъжд; задушаващият зноен въздух идеално съответстваше на настроението на Гадитик.

Юлий маршируваше сковано — всичко го болеше след битката предната нощ. Учудваше се колко дребни порезни рани беше получил, без да ги забележи. Лявата му страна беше цялата в синини, с жълта подутина над едно от ребрата. Трябваше да накара Кабера да го погледне веднага щом се върне на „Акципитер“, но поне според него нямаше нищо счупено.

Не беше съгласен с мнението на Гадитик относно необходимостта от този тържествен марш. Центурионът беше доволен, че е потушил въстанието, и искаше да се махне, да остави някой друг да се оправя с политиката, но беше извънредно важно на града да бъде напомнен най-вече фактът, че управителят е недосегаем.

Погледна Павел, дебелите бинтове на ръцете му и подутото му лице. Възхищаваше му се, че беше отказал да го носят на носилка, че беше решил да покаже, че мъченията не са го сломили. Имаше право да иска да се върне в града начело на армия. Хора като него имаше из цялата римска земя. Получаваха незначителна поддръжка от сената и бяха като малки царе, но въпреки това зависеха от добрата воля на местните, за да си вършат работата. Когато добрата воля липсваше, имаше хиляди неща, които можеха да направят живота много труден. Никакви доставки на храна и вода, освен под заплаха с оръжие, съсипани пътища и изгорени имоти. Нищо, което да ангажира вниманието на стражите, само постоянно дразнене, като от кърлежи, впили се в кожата ти.