Кон Игълдън - Синовете на Спарта

След известно време чу стъпки. Отвори очи и вдигна глава. Очакваше да види Хрисоф, но вместо това пред него стоеше Палакис. Той я погледна със зачервени очи и пребледняло лице.

— Иска ми се да го познаваше — каза Ксенофонт. — Той беше наистина велик, рядък човек. И в същото време не мисля, че е написал нещо! Можеш ли да повярваш? Какво са думите. Само след век ще бъде забравен. Няма статуи на Сократ. Хората дори няма да знаят, че е живял.

— Ти можеш да запишеш онова, което си спомняш — отвърна тя. — Той сигурно би искал да го направиш. Личи си, че го обичаш.

Тя седна до него и Ксенофонт трябваше да положи усилия, за да устои на залялата го мъка и да не скрие лице в рамото й. Устоя и почувства как волята му се завръща. Палакис не беше негова, макар че, от друга страна, тя сама беше дошла при него. Може би каузата му не беше чак толкова безнадеждна.

— Какво ще правиш сега? — попита тя. — Имаме сребро и злато. Ще го поделиш ли с хората? Или…

Той примигна. За момент забрави мъката си — щеше да й се отдаде по-късно. Закле се, че ще почете Сократ с вдигната чаша вино и писано слово, но точно сега имаше възможност за нещо още по-голямо.

Разтърка лице с длани и се върна при групата. Видя, че на лицето на Хрисоф е изписано искрено съжаление, но го отхвърли и го привика при себе си.

— Офицерите при мен! — извика Ксенофонт. — Всички капитани и пентакости. Хефесте, ти също.

Мъжете се събраха бързо и той ги поведе по склона на хълма, докато не стигнаха до едно маслинено дърво в пясъка, израснало от костилка, пренесена от вятъра през половината свят. Ксенофонт потупа ствола и каза:

— Това дърво е дошло отдалеч и е пуснало корени тук. Подобно на гърците по брега на морето пред нас, тук имаме семето на град. Погледнете всички онези, които доведохме тук. Имаме войници и жени, деца и роби. Имаме злато, сребро, умели и опитни хора. Имаме всичко, което ни е нужно, за да основем гръцки град в тази страна. Тук. Бихте ли поискали да се пръснем по четирите посоки на света след всичко, през което преминахме? Казвам ви, изпитвам по-голяма близост към вас и към всички останали, отколкото към когото и да било досега. Има ли сред вас някой, който не се чувства по същия начин? Ако се приберем, ще се върнем при стария си живот и старите грижи. Защо вместо това не бъдем семето на един нов град? Нова държава. Децата ни могат да станат наследници на империя в зависимост от това, което ще решим тук. Защо не? Досега единствената ни грижа беше да оцелеем и да стигнем дотук. Ето че стигнахме, вече знаем как се прави. Защо да не започнем да строим? Достатъчно сме на брой, за да издигнем стени и домове.

Погледна настоятелно Хрисоф.

— Можем да станем нова Спарта, нова Тива. Ако изберем река, вливаща се в морето, можем да бъдем нова Атина. И да плаваме в морето с кораби, построени от самите нас.

— Ще ни водиш ли, ако решим да останем? — тихо попита Хрисоф.

Ксенофонт отвърна на погледа му, без да трепне.

— Ако го желаете, ако ме искате, да. За мен това би било чест и най-великата цел в живота ми. Мислех си, че целта ми е да ви доведа живи и здрави дотук, но може би това е само началото.

Хрисоф кимна, после каза:

— Ще трябва да питаме останалите. Разбираш, че подобно решение не може да се вземе без обсъждане.

— Да… разбира се…

Гласът му замря и той се загледа през пясъците към блещукащото море. Изпитваше болка, но кой щеше да бъде в Атина? Не човекът, който ги е спасил. Не, отново щеше да бъде неизвестен, какъвто бе преди. Без Сократ родният му град вече не беше негов дом.

— Моля те, Хрисофе, избирай внимателно. Това е единственият шанс, който ще имаме. Всички сме гърци, приятелю. Единствено ние можем да си помислим подобно нещо.

Останаха три дни на това място, при блещукащото море. Ксенофонт ги чакаше да стигнат до решение. Отговаряше на всички въпроси, които му задаваха, толкова честно, колкото можеше. Накрая те пратиха Хрисоф да каже решението им и Ксенофонт не знаеше дали то е добро, или лошо.

Стомахът му кипеше, докато ставаше да посрещне спартанеца. Хрисоф дойде и сложи ръка на рамото на атинския аристократ, който ги беше превел през цяла империя.

— Съжалявам, Ксенофонте. Искаме просто да се приберем у дома.

Думите му бяха като нож между ребрата, носещ внезапна болка, от която в очите на Ксенофонт избиха сълзи. Той наведе глава, прочисти гърлото си и осъзна, че трепери.

— Разбира се, аз… Добре, приятелю. Ти ще трябва да поделиш златото и среброто между тях. Би трябвало да е достатъчно, за да се устроят добре и да не гладуват, докато си намерят работа.