Конн Иггульден - Боговете на войната

Ветераните от Десети вървяха до гърди в житата, тъпчеха ги на огромни откоси. Линиите се простираха на мили в полята зад тях, сякаш по земята бяха прокарани метални зъбци. Пътят им беше прав, въпреки падовете и възвишенията на местността. Извънредните яздеха напред, търсеха римския противник. Мъжете от Десети вървяха спокойно, чакаха сигнала на тръбачите да ги хвърли в битка.

Ахенобарб забеляза тъмната маса на врага в далечината и сърцето му заби учестено в очакване. Сенека заповяда да изсвирят сигнал за тревога и ревът на роговете накара мъжете да се стегнат. Почти несъзнателно всички ускориха ход.

— Каре! — изкрещя младият мъж и колоната се разпадна: центуриите се разделиха.

Като на парадна маневра, формацията се роди от редиците като главата на чук, с дръжка, която следваше по широкия път. Постепенно дръжката се скъси и накрая вече крачеха напред в солидна маса. Мъжете стискаха копия в потните си ръце. Ахенобарб чуваше прошепнатите молитви на мъжете наоколо. Благодари на боговете, че са му предоставили такъв момент. Хората му навлизаха в нивите и мачкаха житото. Не можеше да откъсне поглед от блестящия метал на галския легион. Тези мъже заплашваха града. Наблюдаваше как се приближават, изпълнен с възхищение и надигащ се страх. Чу как техните рогове отекват над нивите и видя незабавния отговор на редиците — превръщаха се в по-малки карета, плъзгащи се неумолимо напред.

— Готови! — извика той над главите на сънародниците си. Премигна от попадналата в очите му пот. После спокойствието на деня внезапно изчезна, защото Десети изрева и се втурна напред.

Юлий напредваше с останалите и дърпаше юздите, за да не изпревари тичащите мъже. Усещаше вкуса на вдигналата се прах. Десети не беше извадил копията си. Юлий се надяваше, че разбират плана му. Тичаха в карета през полето към противника и след първия вик бяха мрачни и заплашително мълчаливи.

Юлий броеше крачките между двете армии, преценяваше разстоянието. Съмняваше се, че Ахенобарб ще може да хвърли копията на еднакви вълни при такава пъстра група, но той все пак трябваше да рискува живота на някои от хората от Десети, за да се доближи достатъчно.

В последния момент извика да спрат и легионът незабавно изпълни заповедта. Юлий изобщо не обръщаше внимание на врага, който се придвижваше тежко към тях — имаше още петдесет крачки, преди да се озоват в обхвата на копията. Гледаше зад редиците му, търсеше облака прах, който би му показал, че ветераните му са успели. Тропотът на противника изпълваше слуха му. Юлий се покатери на седлото, за да вижда по-добре, и изкрещя:

— Ето ги!

Брут, Домиций и Марк Антоний бяха заобиколили зад хълмовете и сега Ахенобарб беше приклещен. Юлий знаеше, че може да го разбие, но целта му беше по-деликатна — и по-трудна. Щом Ахенобарб наближи на един хвърлей на копие, Юлий вдигна ръка, завъртя я в кръг над главата си и Десети пое надясно, запазвайки разстоянието. Сякаш бяха привързани към врага с дълго въже, бойците на Ахенобарб трябваше или да се извъртят, или да оставят редиците си незащитени.

Юлий се усмихна на хаоса, който последва. Необходими бяха само няколко прости сигнала на рог, за да накара каретата да се завъртят на място. Видя как линиите на врага се сгъстиха и разшириха, докато тези отпред се опитваха да се равняват по Десети, а тези отзад не знаеха какво да правят.

Щом ветераните се завъртяха, Брут и Трети нападнаха с рев. Юлий кимна с яростно въодушевление, когато видя как воините му се разделят в клещи, сякаш са на парад, отрязват пътя за оттегляне и подсилват объркването и ужаса на обградения противник.

Бойците на Ахенобарб бяха в капан, заобиколени от цели четири легиона.

Ахенобарб не знаеше какво да прави. Редовете и колоните на хората му се бяха разкривили неузнаваемо, карето се бе превърнало в тълпа ядосани и изплашени мъже. Сенека се беше отказал да крещи и изглеждаше объркан като всички други. В книгите, които бе чел, нямаше никакви отговори за случващото се. Ахенобарб се намръщи, очакваше нападението всеки миг. Макар да беше безсмислено, много от бойците му вдигнаха мечовете си и той изпита гордост от смелостта им пред лицето на поражението.

Трима конници излязоха от редиците на Цезар и Ахенобарб направо се вбеси. Само трима! Не искаше, не можеше да се унизява пред тях, но всичко, което отлагаше клането, беше добре дошло. Всеки миг бе станал ценен.

Левият и десният бяха вдигнали щитовете си, за да защитят онзи в средата, и Ахенобарб изведнъж осъзна, че вижда пред себе си човека, който беше покорил Галия и сега заплашваше Рим. Конникът не носеше шлем. Бронята му беше проста, червеният му плащ се вееше зад него и падаше на вълни отстрани на коня му. Ахенобарб си помисли, че този мъж, обезвредил хората му без нито един замах на копие или меч, не е обикновен човек, а същество от черната река, дошло да го отведе. Лесно беше да си представи плаща му, подгизнал от римска кръв.