Конн Иггульден - Боговете на войната

Зачуди се дали някаква част от нея се радва, че баща й се връща в града. Не му бе хрумнало да я попита, когато я изпрати към корабите. Въпреки че произхождаше от Цезар, тя вече не му принадлежеше. Младата й плът все още възбуждаше Помпей и въпреки че Юлия понасяше мълчаливо ласките му, не мислеше, че е недоволна от живота си. Но дали щеше да е ужасена, ако й донесеше главата на баща й? Беше му забавно да си го представя.

Излезе от празната сграда на сената и стигна до мястото, където го чакаха войниците му — намери успокоение в идеалните им редици. Цезар го караше да чувства, че няма оцелели правила, че всичко може да се случи и традициите да се преобърнат, стига някой да го пожелае. Беше успокоително да види, че тълпите във форума се отнасят към хората му с нужното уважение.

— Има ли новини от Ахенобарб? — попита писаря си.

— Още не, господарю.

Помпей се намръщи. Надяваше се, че този глупак няма да се изкуши да влезе в битка с галските легиони. Заповедите му бяха изрични.

Пътят пред маршируващата колона беше широк и открит. С одобрително ръмжене Ахенобарб отбеляза как Сенека е подредил мъжете. Въпреки липсата си на реален опит младият аристократ беше обучаван за живот в легион. Беше подходил към проблема с естествената увереност на произхода си. Центуриите бяха сдвоени в манипули и най-опитните офицери бяха подредени в командна верига. Трите прости сигнала на роговете бяха повтаряни, докато и последният от мъжете не запомни кога трябва да спре, да атакува или да се изтегли — Сенека знаеше, че всичко по-сложно би им създало затруднения. Изглеждаше доволен. Войниците бяха добре въоръжени, добре нахранени и част от народа с най-великите бойци на света. Всеки легион започваше само с обучение и няколко добри офицери. Това беше чаканата възможност за пътната стража — войниците се бяха чувствали забравени от града, на който служеха. Беше от полза, че се изправяха срещу предателите, когато градът беше зад гърба им. Повечето имаха семейства в Рим и щяха да се бият по-добре за тях, отколкото за някакви високопарни идеали, прокламирани от сената.

Ахенобарб почувства погледите на мъжете около себе си и настроението му се повиши от отговорността, за която се беше молил цял живот. Дори само докато вървеше редом с тях, изпитваше радост, която трудно прикриваше. Не можеше да поиска повече от боговете и се кълнеше, че ще дари една шеста от имането си, ако му дадат Цезар.

Съгледвачите бяха забелязали вражеските сили на десет мили на север от Корфиний. Това беше разстояние, което можеха да изминат за по-малко от три часа. Ахенобарб се изкушаваше да го измине на кон, но разумът му надделя над суетата. Мъжете щяха да видят как крачи редом с тях и когато моментът настъпеше, той щеше да изтегли меча и да хвърли копието заедно с останалите.

Сенека беше начертал план на нападението и, за своя изненада, Ахенобарб се впечатли от знанията му. Едно е да даваш заповеди, а съвсем друго да подредиш каретата и да изработиш тактиката. „За нас е по-лесно, че се изправяме срещу обучени римски войници“, каза младият мъж. Единственият проблем беше, че не познаваха добре терена. Всичко останало беше във военните книги, а Сенека ги беше изчел до една.

Дори първоначалното впечатление на Ахенобарб от новобранците се промени, когато застанаха в карета. Работата на изолираните пътни постове изискваше твърдост, а доста от войниците се бяха били в Гърция и Испания, преди да приключат кариерата си в укрепленията. Вървяха в идеална колона и Ахенобарб съжаляваше единствено, че няма барабанчици, които да отмерват крачката.

Беше му трудно да не си представя почестите, с които щеше да го удостои Помпей, че е пленил мъжа, осмелил се да заплаши града. Най-малкото щеше да е да го направят трибун или магистрат. Знаеше, че на неговата възраст няма да му позволят отново да командва, но това нямаше значение. Дълго щеше да помни този ден, независимо какво щеше да последва. Истината беше, че не го привличаше мисълта да води легион в планините, далече от дома. По-приятно му беше да си представя сладкия живот на работа в съда и приемането на подкупи от синовете на сенаторите.

Районът беше изпълнен с малки имения, всяко равно място беше заето от разлюлени жита за изхранване на гърлата в града на юг. Само пътят беше оставен чист и Ахенобарб дори не поглеждаше към търговците, които изтегляха каруците си от него, за да пропуснат легиона му. Неговия легион.

Щом съгледвачите съобщиха, че Ахенобарб е напуснал Корфиний, Юлий даде заповед за тръгване. Дори ако Ахенобарб се откажеше от възможността за нападение, Юлий вярваше на ветераните си — те щяха да му препречат пътя, преди да е успял да се прибере на сигурно място в Рим. Не се страхуваше от необучените войници. Десети бе преминал през битки с превъзхождащ го по брой противник, засади, нощни нападения и дори колесниците на бритите. Когато ставаше дума за убиване, Юлий имаше доверие на хората си срещу всяка сила на света. По-голямо предизвикателство беше да заловят противниците живи, така че извънредните цяла сутрин сновяха между Брут и Десети, за да предават заповеди. Идеята да принудят някого да се предаде беше нова в практиката на Юлий, особено след като ставаше дума за римски легионери. Знаеше, че с изключение на смазващо предимство, хората на Ахенобарб ще се бият до последния човек, вместо да оставят Рим незащитен. Трябваше да ги изплаши веднага, така че да се подчинят.