Конн Иггульден - Боговете на войната

Помпей се усмихна студено. Дори Юлий не можеше да събере флота от нищото. Армията на Помпей щеше да има година, за да се подготви за нашествие, и тогава — нека дойдат.

Светоний се приближаваше. Помпей с одобрение отбеляза излъсканата му броня. През последните седмици сенаторът се бе оказал незаменим. Освен това омразата му към Цезар бе абсолютна. Добре беше да има подръка човек, на когото може да разчита. Беше сигурен, че Светоний никога няма да постави заповедите му под съмнение.

— Лодката ти, господарю — каза Светоний.

Помпей кимна сковано и каза:

— Погледнах за последно страната си. Ще мине доста време, преди отново да стъпя тук.

— Но този момент ще дойде, господарю. Гърция е като втори дом за мнозина от нас. Там ще сложим край на предателството на Цезар.

— Да, така е — каза Помпей.

Кълбо дим от горящия кораб стигна до тях и диктаторът леко потрепери. Имаше времена, когато смяташе, че никога няма да напусне града — преди легионите на Цезар да се появят на хоризонта. Дори не беше принесъл дарове в храмовете, както би трябвало да направи, убеден, че всяка минута е от значение. Сега обаче, дори ако видеше как врагът му препуска към него, можеше да се спусне надолу и в лодката и да отплува към кораба, да остави всичко зад себе си. Това беше първият момент през последните две седмици, когато не се налагаше да бърза, и се чувстваше спокоен.

— Светоний, чудя се дали той вече е в града — тихо каза Помпей.

— Възможно е, господарю. Но дори да е така, едва ли ще остане дълго.

И двамата стояха, загледани на изток, сякаш можеха да видят родното си място. Помпей се намръщи, като си спомни смълчаните тълпи, които бяха наизлезли по улиците, докато легионът вървеше към брега. Хиляди и хиляди римляни бяха дошли да видят напускането им. Никой не се беше осмелил да извика, дори и от най-задните редици. Познаваха го прекалено добре, за да дръзнат. Въпреки това беше видял израженията им и се чувстваше обиден. Какво право имаха да го гледат така — него, Помпей? Беше им посветил най-добрите си години. Беше сенатор, консул и диктатор. Беше потушил въстанието на Спартак. Беше разбил повече дребни владетели и бунтовници, отколкото можеше да запомни. Дори римляни като Тит Милон бяха унищожени, когато дръзнаха да заплашат народа му. През целия си живот беше баща на града, а те, неговите деца, стояха в глупаво мълчание, сякаш не му дължаха нищо.

Черни парцали пепел плуваха във въздуха, понесени от невидими течения. Помпей потрепери от бриза; чувстваше се стар. Не беше готов да се оттегли от обществения живот… ако Цезар изобщо му позволеше да го направи. Беше принуден да дойде тук от човек, на когото не му пукаше за града. Цезар щеше да разбере, че трябва да плати цената, за да управлява Рим. Градът беше жесток и хората, които те приветстват и хвърлят цветя в краката ти, могат да те забравят на мига.

— Не бих променил и една година от живота си, Светоний. Ако можех да върна времето, бих ги изживял бързо, дори ако те пак ме доведат тук, за да отплавам неизвестно към какво.

Видя объркването му и се усмихна.

— Но още нищо не е свършило. Хайде, трябва да сме на кораба, преди да дойде приливът.

Сервилия погледна отражението си в огледалото от полиран бронз. Три робини се суетяха около нея, грижеха се за косата и очите й още от три часа преди зазоряване. Днешният ден бе особен. Всеки, който влизаше в града, казваше, че Цезар пристига. Тя искаше той да я види в най-добрата й светлина.

Изправи се гола пред огледалото и вдигна ръце, за да може робинята да постави още малко пудра на зърната й. Лекото докосване на четката ги накара да се втвърдят и тя се усмихна, после въздъхна. Огледалото не можеше да бъде излъгано. Докосна леко с длан корема си. Беше успяла да избегне издутия корем на римските матрони след безкрайните им раждания, но годините все пак бяха отпуснали кожата й и когато я притиснеше, виждаше гънки като на плат, сякаш нищо не я държеше към тялото й. Леките дрехи, които някога използваше, за да разкрива, сега криеха това, което не искаше да се вижда. Знаеше, че още е стройна, а и язденето я поддържаше във форма, но човек има само една младост, а нейната вече беше спомен. Без боя косата й беше каменносива и тя често се измъчваше от мисълта колко още време ще мине, преди възрастта да й проличи и мазилата и помадите да се превърнат само в гротескно прикритие и унижение.

Беше виждала много жени, които не искаха да признаят, че остаряват, и се ужасяваше от мисълта да се присъедини към тези кокошки с перуки. По-добре да прояви достойнство, отколкото да стане за посмешище. Днес обаче Цезар се връщаше и тя щеше да прояви цялото си умение.