Конн Иггульден - Боговете на войната

— Даде клетва пред Цезар, момче, също като мен. Нали не твърдиш, че не си знаел какво означава.

Помисли си, че младежът може да излъже, но Сенека вдигна глава и срещна погледа му.

— Не. Разбрах я. Но съм дал и друга клетва — да се бия за Рим. Ако Помпей е отвел сената в Гърция, трябва да го последвам.

Ахенобарб отпи още вино, преди да продължи.

— Животът ти принадлежи на Цезар, момче. Той ти го каза няколко пъти. Не чакай повторна милост, ако започнеш битка срещу него, след всичко, което се случи.

— Моят дълг е към Помпей — отговори Сенека.

Ахенобарб го погледна и въздъхна тежко.

— Е, честта ти си е твоя работа. Ще престъпиш ли клетвата си към Цезар?

— Клетвата към предател не ме обвързва, господарю.

— Е, мен ме обвързва, момче, защото така съм рекъл. Ти предпочиташ да мислиш на чия страна да застанеш. Ако тръгнеш след Помпей, Цезар ще ти отреже топките.

Сенека се изправи, почервенял от гняв.

— Както направи с твоите ли?

Ахенобарб удари с юмрук по масата и вдигна облак прах.

— Да не би да предпочиташ да ни беше изклал? Точно това щеше да направи Помпей! Цезар каза, че идва, за да възстанови реда и закона. После го доказа, Сенека — пусна ни живи и прие клетвата ни. Той ме впечатли, момче. И ако ти не беше толкова зает да се тревожиш за следващото си повишение, щеше да разбереш защо.

— Виждам, че те е впечатлил. И то достатъчно, че да забравиш за верността, която дължиш на сената и диктатора.

— Не ми чети морал, момче! — сопна се Ахенобарб. — Вдигни глава от безценните си книги и виж това, което става. Вълците са излезли, не разбираш ли? Още от момента, в който Цезар тръгна на юг. Да не мислиш, че Помпей се интересува от твоята вярност? Твоят безценен сенат би те смачкал за една кана вино, ако изпитва жажда.

В един момент на напрегната тишина двамата само се гледаха, дишаха тежко.

— Някога се чудех защо мъж на твоята възраст е получил само управлението на пътна крепост — сковано каза Сенека. — Сега разбирам. Бих чел морал на всеки римски войник, който не предоставя живота си в ръцете на господарите си. Не чакам по-малко от хората, които ме следват. Няма да стоя, докато става това, Ахенобарб. Бих го нарекъл страхливост.

Презрение беше изписано по всяка черта на младото му лице и Ахенобарб внезапно се почувства прекалено стар, за да продължи.

— Е, аз пък ще прелея малко вино на гроба ти, ако го открия. Това е най-доброто, което мога да ти предложа.

Сенека му обърна гръб, без да отдаде чест, и излезе. Сандалите му оставиха следи в прахта по пода. Ахенобарб изсумтя ядосано, вдигна меха и го стисна силно.

Само след минутка влезе непознат мъж и го откри да рисува безцелно в прахта на масата, потънал в мисли.

— Господарю? Моят господар ме изпрати, за да разбера дали имаш някакви новини — каза мъжът направо.

Ахенобарб вдигна поглед към него.

— Кой е останал, че да разпраща хора? Мислех, че сенатът е тръгнал с Помпей.

Мъжът го погледна притеснено и Ахенобарб осъзна, че не му е казал името на господаря си.

— Някои от сенаторите не видяха необходимост да заминат, господарю. Моят господар е един от тях.

Ахенобарб се усмихна.

— Тогава по-добре изтичай обратно и му кажи, че Цезар пристига. Той е на два, най-много три часа след мен. Иска да върне републиката, момче, и аз не бих застанал на пътя му.

Извънредните отваряха огромните крила на портата Квиринал — северната порта на града. Беше оставена незалостена, а наблюдателните постове по стените бяха пусти. Сега, след като моментът беше дошъл, новината се беше разпространила из града и улиците към портата бяха безлюдни. Все пак галските ездачи усещаха върху себе си стотици очи.

Тропотът на четирите легиона беше като приглушен тътен. Извънредните усещаха треперенето под краката си, прахта в пукнатините между камъните се вдигаше във въздуха. Петнайсет хиляди мъже вървяха към града, който ги беше обявил за предатели. Идваха в редици от по шестима и краят на колоната се простираше по-далече, отколкото можеше да стигне поглед.

Начело беше Юлий, яхнал наперен черен жребец от най-добрата испанска порода. Марк Антоний и Брут яздеха на крачка зад него, с готови щитове в ръка. Домиций, Кир и Октавиан дооформяха върха на стрелата. Всички усещаха напрежението на момента с някакво особено страхопочитание. Бяха мислили за града като за свой дом, като за далечна майка и като за мечта. Беше им странно да видят портите отворени, а стените неохранявани. Не можеха нито да говорят, нито да се шегуват, докато влизаха. Вървящите в строя мъже запазваха същото мълчание. Градът ги чакаше.