Конн Иггульден - Боговете на войната

Когато стоеше неподвижна, тялото й блестеше от маслата за масаж и дори можеше да си повярва, че още притежава част от някогашната си красота. Но когато се раздвижеше, в огледалото се появяваше фината паяжина на бръчките и сякаш се надсмиваше на усилията й. Беше истинска трагедия, че годините, в които кожата блести сама, са толкова малко. После това трябваше да се постига с пигменти и масла.

— Той на кон ли ще влезе в града, господарке? — попита една от робините.

Сервилия я погледна; разбираше защо е цялата изчервена.

— Да, убедена съм в това, Талия. Ще дойде начело на армията си и ще влезе на кон във форума, за да се обърне към гражданите. Ще бъде като триумф.

— Никога не съм виждала триумф — отвърна момичето и сведе поглед.

Сервилия се усмихна студено, мразеше я за младостта й.

— И днес няма да видиш, мила моя. Ще останеш тук, за да подготвиш къщата ми за него.

Притеснението на момичето беше осезаемо, но Сервилия не му обърна внимание. След като легионът на Помпей беше далече, градът беше притаил дъх в очакване на Цезар. Тези, които подкрепяха диктатора, бяха притеснени, че ще бъдат наказани. Улиците, които и в най-добрите времена не бяха сигурно място, сега бяха прекалено развълнувани, за да позволи на хубава млада робиня да излезе да гледа влизането на галските ветерани в Рим. Не беше сигурна дали е помъдряла от възрастта, но годините й бяха донесли опит, който обикновено беше достатъчен.

Отметна глава назад и застина неподвижна, докато друга робиня потопи тънка абаносова игла в едно гърне и я вдигна над очите й. Видя как капката тъмна течност се оформя, преди да трепне и да падне. Залютя й и тя затвори очи, а робинята зачака търпеливо, докато усещането премине и може да капне беладона и в другото око. В сериозна доза отровата можеше да е фатална, но разреденият екстракт правеше зениците й огромни и тъмни като на младо момиче по здрач. Неудобството от ярката светлина беше малка цена за това. Въздъхна, докато с мигане прогонваше сълзите по миглите си. Дори тях трябваше да махне с мека кърпа, за да не паднат на страните й и да провалят цяла сутрин усилия.

По-младата робиня чакаше търпеливо с гърненцето с тъмна помада за клепачи, докато Сервилия проверяваше резултата в огледалото. От ефекта на беладоната цялата стая изглеждаше по-светла и Сервилия усети как настроението й се подобрява. Цезар се прибираше вкъщи.

Съгласно заповедта на Цезар, Ахенобарб стигна до старите казарми на Първородните извън стените на Рим. През последното десетилетие никой не ги използваше и той нареди на Сенека да организира почистването и оправянето им още преди да изтърси сандалите си от прахта на пътуването.

Сам за няколко безценни момента, той влезе в главната сграда, седна на прашната маса в офицерската зала и сложи един мях вино пред себе си. Чуваше как бойците бърборят и спорят навън — все още разискваха случилото се. Тръсна глава. Самият той все още трудно го проумяваше. С въздишка отвори бронзовата запушалка на меха и отпи.

Нямаше да мине много време, преди някой да дойде и да започне да задава въпроси. Градът имаше съгледвачи, които обикаляха на цели мили от стените. Знаеше, че раздвижването е видяно и докладвано. Чудеше се на кого ли докладват, след като Помпей беше отпътувал. Рим беше без правителство за първи път от векове и спомените за хаоса при Клодий и Милон вероятно още бяха живи в съзнанието на мнозина. Подозираше, че страхът ще ги задържи по домовете им да изчакат пристигането на следващия господар.

Четкането на подковани с желязо сандали го накара да вдигне поглед и той изръмжа, като видя главата на Сенека да се подава през вратата.

— Влез и пийни, момче. Денят беше доста необичаен.

— Трябва да намеря… — започна Сенека.

— Седни и пийни, Сенека. Ще се оправят и без теб.

— Да, господарю.

Ахенобарб въздъхна. Беше смятал, че част от задръжките помежду им са отпаднали, но при вида на градските стени Сенека отново бе започнал да мисли за бъдещето си, като всеки млад римлянин. Е, това беше болест, присъща на възрастта.

— Изпрати ли бързоходци? Предпочитам да се уверя, че Помпей не ни чака на брега.

— Не! Не помислих за това — отвърна Сенека и понечи да стане.

Ахенобарб му направи жест да си седи.

— И това може да почака. Не съм особено сигурен, че в момента можем да се присъединим към него.

Сенека внезапно го погледна прекалено притеснено и Ахенобарб се подсмихна — младият мъж се правеше на объркан.