Конн Иггульден - Кръвта на боговете

Носете го внимателно каза на коленичилите легати. Той бе син на Рим, въпреки всичките си недостатъци.

Те понесоха тялото надолу, където чакаше Октавиан. Нови­ната, че няма да се налага да се бият, се беше разпространила сред войниците като летен пожар и настроението бе печално, докато гледаха как носят покритата в червено фигура към рав­нината на Филипи.

Октавиан отиде при легатите, докато полагаха тялото на зе­мята. Бяха извадили меча и Октавиан погледна лицето, което дори в смъртта изглеждаше силно.

- Ти беше негов приятел каза тихо той. Той те обичаше повече от всички други.

Когато вдигна глава, очите му бяха зачервени от плач. Aгри­па и Меценат стояха до него.

- Ето че дойде краят с известна почуда рече Агрипа.

- Не е никакъв край отвърна Октавиан, докато бършеше очите си. А началото. - И преди приятелите му да успеят да кажа! нещо, направи знак на един от хората на Марк Антоний.

- Отрежете му главата. Гласът му отново бе станал твърд. - Сложете я при главите на Касий и другите Освободители, които паднаха тук. Ще ги пратя в Рим, за да бъдат хвърлени в краката на статуята на Юлий Цезар. Искам хората да знаят, че спазвам обещанията си.

Гледаше как легатите отсичат главата на Брут и я прибират в торба, за да бъде пратена у дома. Беше се надявал, че ще изпита радост, когато и последният от убийците падне и наистина имаше радост, изпълваше го целия.

Марк Антоний се чувстваше стар и уморен. Предстояха триумфи и той знаеше, че би трябвало да изпитва удовлетво­рение. Беше видял обаче телата на последните Освободители, оставени да се разлагат във Филипи. Вонята на смърт сякаш се беше просмукала в тялото и дрехите му и не можеше да се отърве от нея. Гарваните вече се събираха и кацаха върху лицата на хора, които само преди дни бяха вървели и се бяха смели, пълни с живог.

Не можеше да обясни обхваналата го тъга. Погледна кьм из­гряващото слънце и си помисли за египетската царица, която отг леждаше сина на Цезар. Запита се дали момчето ще прилича на стария му приятел и дали няма да покаже нещо от величие­то, наследено с кръвта.

Може би през пролетта щеше да остави Лепид да се грижи за делата му в Рим за известно време. След умиротворяването на града можеше да посети Клеопатра и да види Нил и момче­то, което един ден щеше да притежава целия свят. Почувства как умората му изчезва. Филипи щеше да остане за години на­пред място на смърт, но той щеше да е жив и знаеше, че до­брото червено вино и още по-червено месо ще му помогнат да възстанови силите си. Осъзна, че е последният генерал от своето поколение. И определено беше заслужил мира, който предстоеше.

Марк Антоний стоеше на пристанището на Tape. Бризът по­духваше откъм водата и гой изглеждаше страхотно в излъсканата си броня. Едва не се разсмя на нервността си, докато гле­даше към устието на реката заедно със стотиците първенци на римския град. Никой от тях не беше предвидил, че египетската царица ще дойде лично, но огромният й кораб беше забелязан още преди дни.

Той впери поглед в гигантския кораб, който бавно прибли­жаваше пристанището. Описанието му определено не беше преувеличено. Греблата блестяха ослепително на слънцето, тъй като бяха обковани със сребро. Пурпурните платна, които улавяха вятъра и намаляваха тежкия труд на робите на долна- та палуба, трептяха. Марк Антоний се усмихна. Възможно бе всичко това да е представление пъстроцветно великолепие, в сравнение с коего римското пристанище изглеждаше сиво и невзрачно.

Следеше е наслаждение спектакъла. Корабът приближи кея, разнесоха се команди на непознат език, греблата бяха прибра­ни и екипажът хвърли от носа и кърмата въжета на чакащите пристанищни работници. Марк Антоний се вгледа в жената на палубата беше се излегнала под балдахин насред море разно­цветни възглавници. Дъхът му секна, когато се изправи с пъргавината на танцьорка. Погледът й се плъзна по очакващото я множество и се сиря върху него. Определено не беше случай­но. че се беше облякла като Афродита, с оголени рамене. Бле­дорозовата тъкан се съчетаваше възхитително със загорялата й кожа и Марк Антоний си спомни за гръцкия й произход, който личеше в черните къдрици, прибрани с помощта на мънички златни миди. За момент завидя на Юлий.

Каза си, че не бива да забравя, че тя е съвладетелка на Египет заедно със сина си. Именно Клеопатра бе водила пре­говорите с настроения срещу нея двор, когато Цезар беше дошъл в земите й. Именно заради нея Кипър отново принад­лежеше на Египет, а не на Рим. Корабът й беше минал покрай острова на път към Tapс и Марк Антоний се запита дали тя си е помислила за Юлий и дали е показала владението си на сина му.