Конн Иггульден - Кръвта на боговете

- Снощи открих някои от Освободителите да се крият в гра­да каза Марк Антоний. Това беше предложение за мир между съюзници и той остана доволен, когато видя как изражението на Октавиан отново се оживи.

- Да ми ги доведат.

Марк Антоний се поколеба. Не му хареса тонът, приличаше му прекалено много на заповед. Октавиан обаче беше не само триумвир, но и консул. И нещо повече бе роднина и наслед­ник на Цезар. Марк Антоний кимна отсечено признаваше правото му.

Брут не успя да мигне. През последните два дни се беше докарал до края на силите си и мислите му сновяха и драскаха като затворен в кутия плъх. Седеше върху туфа суха трева високо сред хълмовете с ръце в скута, а мечът лежеше в краката му. Гледаше как луната се издига и се наслаждаваше на чистото небе толкова ясно, че сякаш можеше да се пресегне и да я докосне.

Надушваше киселата миризма на собствената си пот и всяка става и мускул го боляха. Някаква част от него знаеше, че все още трябва да търси начин за бягство, но нощта сякаш краде­ше волята му и той го усети като сковано примирение, твърде силно, за да му се противопостави. Беше прекалено уморен да бяга, та дори през планините зад него да имаше някакъв път. Може би Касий беше изпитал същото преди края не гняв или горчивина, а само покой, обгръщащ го като наметало. Надява­ше се да е така.

Нямаше начин да се върне в равнината, нямаше начин от­ново да стане онзи, който бе някога. Виждаше светлините на Филипи и се мъчеше да заличи образите на Октавиан и Марк Антоний, които в този момент сш урно вдигаха наздравица за неговия провал и за своя успех. Докато слънцето се беше из­дигало сутринта, се бе радвал на възможността да е единствен главнокомандващ, но накрая нещата изглеждаха съвсем различно. Копнееше да чуе още веднъж сухите иронични думи на Касий или на някой друг стар приятел. Жадуваше за утеха в претръдкага на жена си.

Седеше под звездите, заобиколен от хората си, които се бяха събрали на групички и разговаряха тихо. Усещаше стра­ха им и разбираше безнадеждността им. Знаеше, че те няма да застанат редом с него, когато слънцето изгрее. Защо им бе да го правят, когато можеха да се предадат на благородния Цезар и да така да отърват кожите? Брут нямаше да даде яростен по­следен отпор в планините край Филипи. Единственото, което можеше да направи, бе да умре. Разпозна студа в костите си - умът му се приготвяше за края. Но не го беше грижа. Всичко бе свършило. Беше убил първенеца на Рим и кървавият поток го бе понесъл през морето до това място, където ветрецът раз­вяваше наметалото му и дробовете му се пълнеха с хладен благоуханен въздух.

Не знаеше дали сенките на мъртвите наистина могат да виждат живите. Ако можеха, може би Юлий беше някъде тук. Брут се вгледа в смълчаната нощ и затвори очи, помъчи се да усети нечие присъствие. Мракът моментално го притисна, почти го задуши. Той отвори отново очи и потръпна от меката чернота, която така приличаше на смърт. За един кратък мо­мент беше държал бъдещето на Рим в ръцете си. Беше вярвал, че има силата да промени историята на града за векове напред. Това се оказаха мечти на глупак вече го разбираше. Сам чо­век не може да направи много и другите щяха да продължат без него, без изобщо да знаят, че го е имало. Усмихна се криво. Беше най-добрият от своето поколение, но това не се бе оказа­ло досгатъчно.

Спомни си един разговор, който бе водил преди много годи­ни. Седеше в работилницата на един бижутер, Табик, и говоре­ше за следата, която ще остави в света. Беше казал на стареца, че иска само да бъде запомнен, че нищо друго не е от значение. Толкова млад беше тогава! Поклати глава. Нямаше смисъл да си спомня провалите си. Беше работил за нещо по-голямо от самия него и старостта го беше настигнала неусетно, докато гой бе заслепен от слънцето.

Сам на хълма, Брут се разсмя на глас на грешките, които беше направил, на мечтите и великите мъже, коиго бе позна­вал. Всичко това вече беше само пепел и кости.

Във Филипи Октавиан гледаше студено четиримата мъже, които хората му довлякоха в стаята и хвърлиха пред него. Видя, че са яли доста бой. Светоний наведе глава и се загледа с почуда в яркочервената кръв, която канеше от главата му на пода. Гай Требоний беше побелял като кост от ужас и трепе­реше, докато лежеше проснат, без да се опитва да се надигне. Октавиан не познаваше другите двама - за него Лигарий и Галба бяха само имена от проскрипциите. Те обаче бяха част от групата на убийците, забили ножовете си в Цезар преди една година.