Уилям Шекспир - Том 8. Романси и сонети

В сравнение с „Цимбелин“ „Зимна приказка“ (1610 г.) изглежда като избистрена преработка на същия тематичен материал: пак съпружеска ревност, покаяние и прошка; пак загубено дете, намерено след дълги години; пак една пасторална идилия, която противопоставя на дворцовия живот един по-примитивен бит, свободен от неговите напрежения, но и лишен от неговите върховни моменти. Тук Шекспир се е освободил до голяма степен от примера на Бомонт и пише много повече в стария си дух — и много по-успешно; но и той ни предлага накрая една изненада, по-смайваща дори от всичко, което Бомонт е могъл да измисли.

По-старата критика се е смущавала не толкоз от дългия промеждутък от време в средата на драмата, колкото от безгрижния начин, по който Шекспир го запълва с образа на Времето. Но този образ му е необходим не толкова за да ни съобщи какво е станало — това ще научим много по-подробно в следващия разговор между Поликсен и Камило — колкото именно за да подчертае скока, който прави във времето, и да разграничи двете части на драмата. При това Времето е една любима фигура при маските и играе ролята, която играе Юпитер в предишната драма, като ни подсеща за закономерността, която стои зад случайностите. Впрочем по-правилно би било да говорим не за две части на драмата, а за две отделни кратки пиеси — трагедия и комедия — твърде изкусно противопоставени една на друга чрез изтъкване на известни успоредици в строежа им: така например изложението на втората част повтаря темите на първото изложение; в трагедията действието става през зимата, а в комедията — през лятото; във втората част Поликсен — нещо ново в сравнение с оригиналната повест — повтаря ролята на Леонт от първата част: той е смразяващият дух, който унищожава любовта в тази част, само че сега силата на този дух е по-малка.

Като източник за „Зимна приказка“ Шекспир е използвал повестта на някогашния си съперник Робърт Грийн (1560–1592 г.) — „Пандосто, или Тържеството на времето“, към която се придържа, общо взето, доста близо, повтаряйки дори и грешките на Грийн като морския бряг на Бохемия и смесването на Делос и Делфи под формата „Делфос“, грешка все пак по-малко простителна за университетския възпитаник Грийн, отколкото за „неукия“ Шекспир. Най-съществената разлика между двете версии се крие в развръзката: Грийн няма прошка за краля, който е убил любовта у себе си, и го заставя накрая да се самоубие, след като в неведението си се опитал да прелъсти своята дъщеря; за Шекспир, обратно, именно прошката за разкаялия се и лекуващата ръка на времето са съществени теми и той, за да възстанови някогашното щастие на Леонт, дори възкресява Хермиона по съвсем неочакван и доста неубедителен начин. Освен това чрез цяла редица по-дребни изменения той изглажда хода на фабулата, пригаждайки я към сцената, намалява на няколко места, както при „Перикъл“, ролята на случайността, като засилва тази на Аполон, и подчертава много по-силно темите, които го интересуват. Особено важна е дългата и очарователна — изцяло негова — сцена на овчарския празник. В нея чувстваме щедрата, животворна ръка на природата и — може би по-силно дори, отколкото в „Ромео и Жулиета“ — красотата на една млада, чиста любов — Флоризел със своята смесица от покровителство и благоговение е най-привлекателният от всички Шекспирови млади влюбени. В тази сцена и темата за пасторалния живот близо до природата получава най-дълбоката си разработка. В Шекспирово време думата „природа“ е имала значение, доста различно от това, което ние сега, като наследници на идеите на Русо и на романтиците, й придаваме, и не се е свързвала нито с пейзажа, нито пък така ясно с идеята за примитивния живот. Обратно, за Шекспир и, общо взето, за неговото време, в човешката природа, част от природата изобщо, е залегнал стремежът да издига градове и да си устройва живота по-изкусно. Така и в „Цимбелин“ природата на младите принцове не може да се задоволи с един живот сред онова, което сам той не нарича и не би могъл да нарече „природа“. И тук тази идея много силно се подчертава в разговора между Поликсен и Пердита за градинските цветя, които наивното момиче отхвърля като неестествени. Те не са неестествени, защото градинарят е използвал именно тяхното естество, за да ги облагороди. А същата разлика, както между простите полски цветя и градинските, съществува между простия, безметежен живот на овчарите и този на двореца. И ако тук е немислима ревността на един Леонт, също така са немислими и красивите пориви на един Флоризел: Гламчо и Мопса са двойка, твърде различна от Флоризел и Пердита, градинското цвете, попаднало на диво място, но запазило своята природа. Разговорът крие обаче и една дълбока ирония, защото Поликсен, цитирайки доста разпространения навремето пример за градинаря, който присажда благородната пъпка върху дивия корен, сам не иска да приложи тази поука спрямо брака на своя син.