Уилям Шекспир - Том 8. Романси и сонети

Това, което се чувства обаче, е едно специализиране на трупите в различни посоки. До самия край на XVI век театрите са били общонародни; и съществена част от силата им се криела в това, че не се държало сметка за вкуса на отделен слой, а се е гледало да има във всяка пиеса по нещо за всички вкусове. Но в началото на новия век с възкръсването на детските трупи, които играели в малки закрити зали при изкуствена светлина и значително по-високи цени, се обособили два театъра с по-елегантна, но все пак явно неаристократична публика; по-скоро бихме помислили за една буржоазна интелигенция. Тук се проявявали най-авангардните драматурзи на времето и гръбнакът на репертоара бил съставен от сатирични комедии из лондонския живот, осмиващи еснафството, но също така и двора. Тези трупи били най-рядко викани в двореца, а след не много дълго време били и забранени именно поради сатиричните им склонности. През 1609 г. трупата на Шекспир се преместила в овакантения от едната от тях „Театър на черните братя“, в който давала представления главно през зимата, като продължавала да играе и в големия театър „Глобус“. Тази трупа, наречена кралска трупа, била явно водеща и най-често викана да играе в двореца, но тя — с Шекспир като главен драматург — най-добре пазела старата традиция на общонародния театър. Двете останали по-важни трупи, с Декър и Хейууд като главни драматурзи, се обособили като дребнобуржоазни и при тях всъщност била най-добре запазена първоначалната форма на романса; но те били презирани от по-изисканата публика.

Така към 1607 г. дворът въпреки силното си стратегическо положение не е имал театър, който да се съобразява специално с неговия вкус. И едва ли би могло да се каже, че „Перикъл“ е била написана с поглед към двореца. Напротив, ако не знаехме от кого е и от коя трупа е била играна, по-скоро бихме я отнесли към презрения „Червен бик“, отколкото към театър „Глобус“. И необикновеният й успех изглежда е бил изненада за всички участници в нея. Този успех навярно се дължал на това, че тя предлагала голямо разнообразие от силно емоционални моменти, но също така и много от елементите на дворцовите маски, за които толкова се говорело сред народа, шествия, танци, необичайно много музика, появата на божества и други подобни странични атракции.

Въпреки успеха на „Перикъл“ Шекспир не пристъпил веднага към написването на нова пиеса, може би защото през голяма част от тези години театрите били затворени поради чумата или пък защото му трябвало още един тласък, за да се посвети по-сериозно на новия жанр. И този тласък дошъл с появата на драмата „Филастър“, първият голям успех на двамата нови драматурзи Бомонт и Флетчър. „Филастър“ представлява много по-решителна крачка към бароковия романс от всичко, написано от Шекспир, и от нея лъха една по-изящна и изкуствена дворцова атмосфера. Но не би могло да се каже, че драмата е написана с насоченост към двореца. Напротив, тя съдържа много открита сатира против любимото на Яков I учение за божественото право на кралете и не малко критика срещу придворните и дворцовия живот. Но Бомонт и Флетчър — първият като син на дребен, но богат провинциален аристократ, а вторият като син на епископ, макар и обеднял и принуден да си изкарва хляба със своето перо — произхождали от много по-издигнати слоеве на обществото, отколкото всички драматурзи преди тях, и отразявали само вкуса на своята класа. Появата им в този момент ускорила неизбежния ход на нещата — неизбежен, защото антагонизмът между буржоазията и аристокрацията, сведен до минимум по време на основаването на националната държава при Тюдорската династия, сега при Стюардите ставал все по-остър. Поради това с растящата враждебност на пуританската фаланга към театъра една твърде важна и влиятелна част от публиката се отдръпвала, оставяйки драмата в ръцете било на аристокрацията, било на по-несъзнателната част на дребната буржоазия, която — в лицето на драматурзи като Декър и Хейууд — била напълно готова да последва аристократичната мода. Появата на Бомонт и Флетчър в този момент била случайност, но случайност в хармония с историческото развитие; и модата, която те въвели, се развила в течение, и то течение гибелно за самата драма, която се превърнала впоследствие в празна, изкуствена игра, напълно откъсната от народа.

Мнозина не могат да се съгласят с мисълта, че великият гений е могъл да бъде повлиян от такива второстепенни фигури като Бомонт и Флетчър. Това обаче показва неразбиране на положението на тогавашния писател, от когото се искало не оригиналност — самата дума не съществувала още в езика — а добра работа; не лична изява, а общоприети клишета. От драматурга пък, чието място в литературната йерархия било твърде ниско, се искало да пълни театъра и толкоз. Шекспир не би бил от голяма полза за своята трупа, ако не бе следял зорко вкуса на публиката си; може би и не би бил такъв всеобщ любимец до днес, макар в случая този вкус да го е повел по доста съмнителни пътища. При това, когато става дума за една драма като следващата му творба — „Цимбелин“ — по-скоро би трябвало да търсим за Шекспир извинения, отколкото, отблъсвайки мисълта за влиянията, да хвърляме цялата отговорност върху него. Защото дори и най-ревностните защитници на Шекспировите романси не намират похвали за тази драма и се мъчат да я обяснят като пръв опит в един нов за Шекспир вид.