Уилям Шекспир - Том 8. Романси и сонети

Между „Филастър“ и „Цимбелин“ има извънредно много допирни точки. Повечето от тях наистина могат да се отминат като общи за самия вид или поне непоказващи посоката на влиянието. Най-важна е може би особената атмосфера, която цари в двете пиеси, получена от противопоставянето на един прогнил от клевета и владетелски прищевки двор и една невъзможна в своята романтичност пасторална идилия сред дивата природа. Шекспир е представял гнили дворове и преди, но това са били отделни дворове, възглавявани от узурпатор, и никога не е изпълнял пиесите си с толкова нападки против дворцовия живот изобщо, нито пък изтъквал така силно клеветата и завистта. В „Както ви харесва“ е налице пасторален контраст, но тук селският живот е, общо взето, реалистично предаден, в разрез дори с обикновената пасторална традиция, с която — без напълно да я отрече — се подиграва добродушно. В Бомонтовия двор цари не само клеветата, но и развратът, една нотка, която Шекспир изпуска; но върху драмата му тежи една необикновена за него сексуалност, например в натурализма на Постумовите спомени и фантазии, в мислите и намеренията на Клотен или при сцената в спалнята на Имогена. Образът на Клотен е много близък до Бомонтовия Фарамонд, близка е и техниката, с която се подчертава неговата недодяланост чрез доста излишните забележки настрани на едно трето лице — похват, отдавна изоставен от Шекспир. Нова за Шекспир е и техниката на въведението чрез разговор между анонимни придворни, за нас вече крайно изтъркан и изкуствен похват, но за времето едно ново и елегантно разрешение, използвано — много по-умело впрочем — от Бомонт. Друг един похват обаче, твърде характерен за новата драма, Шекспир не приел: да се изненадва публиката с неподозирани разкрития при развръзката. Последната сцена на „Цимбелин“ представлява една серия от изненадващи разкрития за героите, но за нас тя не носи нищо ново: интересът й се състои в това как реагират лицата на тези разкрития, нещо, което действа по-силно на зрителя в театъра, отколкото на читателя. Така ние знаем, че Имогена е попаднала при своите братя, но те не го знаят; че тя е взела не отрова, а приспивателно средство; че обезглавеният труп, който намира до себе си, е на Клотен, а не на Постум, и така нататък. Само при едно място се чувства нещо от техниката на Бомонт — когато Якимо се появява изведнъж от сандъка. Повече в съгласие с Шекспировия начин на работа би било, ако знаехме предварително за какво ще послужи този сандък.

Основният сюжет на драмата — облогът на Постум — е взет от „Декамерон“. Шекспир прехвърля действието в дворцова обстановка и добавя мотива за отчуждението на краля от своята дъщеря. Отношенията между баща и дъщеря — инак не особено характерна за романсовия жанр — заемат твърде важно място във всички тези драми на Шекспир и предпочитанието на автора им към тази тема стои може би във връзка с връщането му при семейството му в Стратфорд и раждането на първата му внучка. Мотивът за дългата раздяла, взет от „Перикъл“, тук обаче се прехвърля върху братята на Имогена, откраднати като малки деца. Към тази основна фабула, за да получи назъбената линия на романсите, Шекспир е прибавил приключенията на Имогена в пещерата на братята й, епизод, който показва забележително сходство с немската приказка за Снежанка. Други следи на тази приказка в Англия не са известни и се явява въпросът дали Шекспир я е знаел и използвал, или, обратно, немската приказка е извлечена от „Цимбелин“, играна може би в Германия от странстващи английски комедианти. Още една добавка е и полуисторическият фон с легендарния британски крал Цимбелин и разните дипломатически ходове около данъка, плащан на Рим, който пак напомня донякъде „Филастър“. Никъде другаде Шекспир не смесва така романса с историята. И именно този исторически фон е навярно причината, загдето драмата въпреки щастливия й изход е поместена между трагедиите във фолиото от 1623 г.

Така построената фабула дава пак, както при „Перикъл“, една много разнообразна и епизодична, но и много преплетена линия с много различни, силно емоционални моменти. Но тук епизодите са по-организирани, не така самостоятелни и получават своето общо разрешение накрая. Тук също героите са тласкани от неразбираеми за тях превратности, но ролята на случайността сега е друга: последната е по-скоро благосклонна към хората и мъчителните положения са създадени най-вече от тяхната завист и егоизъм. Якимо играе роля, подобна на Яговата, но той е подтикнат не от омраза, а просто от себичното желание да спечели облога, без изобщо да мисли за възможните последици. И тук, както в „Перикъл“, за развръзката се явява едно божество, което всъщност не е толкоз необходимо, а служи по-скоро да загатне, че зад това, което наричаме случайност, се крие един принцип на доброто, чиито действия са за нас неведоми, но който в края на краищата намира лек за искрено покаялия се. И в това може бил се крие най-съществената разлика от „Филастър“, където виждаме един много логичен свят на чисто човешки казуалности, в който дори ролята на случайността е минимална. В това отношение и Бомонт не е стигнал още истинското бароково виждане.